Читать «През светлата страна» онлайн - страница 13

— Виж какво — прекъснах го аз. — И Микута се страхува, и аз се страхувам. И какво от това? Ще успеем, бъди сигурен. И то без някой да се прави на герой.

— Никой, освен героя Стоун — каза горчиво той. Разтърси глава и нервно се изсмя: — Бива си ме като герой, а?

— Ще успеем — повторих аз.

— Положително — каза накрая той. — Извинявай. Сега ще ми мине.

Преместих се, но изчаках, докато Стоун се успокои и притихне. После се опитах да поспя, но не спах много добре. В мислите ми непрекъснато се въртеше онази издатина. От пръв поглед бях разбрал какво представлява: цинково тресавище, от онези, за които ни бе предупреждавал Сандърсън — широк слой почти чист цинк, нажежен до бяло и изхвърлен от дълбините съвсем наскоро в очакване да бъде разяден от кислорода или сярата.

Познавах свойствата на цинка достатъчно, за да зная, че при тукашните температури той става крехък като стъкло. При риска, който бе поел Макайвърс, целият слой можеше да се счупи на две като суха борова дъска. И причината това да не стане не зависеше от Макайвърс.

Пет часа по-късно бяхме в машините. Движехме се едва-едва. Нацепената повърхност беше почти непроходима — из платото стърчаха високи остри скали, издатините поддаваха в мига, когато колелата ги докоснеха; дългите, открити каньони се превръщаха в оловни мочурища или в серни ями.

На десетина пъти излизах от всъдехода, за да проверя каква е обстановката — опитвах с крак или с прът, който имаше шип на края. Винаги, когато го правех, Макайвърс се промъкваше подире ми и хукваше напред като ученик, попаднал на панаир, а после се връщаше в машината си зачервен и задъхан, докато всичко не се повтореше след още два-три километра.

Времето напредваше и Макайвърс не пропускаше да ми го напомни. Бяхме изминали само около петстотин и двадесет километра за шест прехода, така че бяхме изостанали от графика си с над сто и петдесет километра.

— Няма да успеем — сърдито мърмореше Макайвърс. — Докато стигнем до центъра, Слънцето ще бъде в афелий.

— Съжалявам, но не мога по-бързо — казах му аз.

Държах на своето и Макайвърс ме ядосваше. Знаех какво иска, но не се осмелявах да му го позволя. И без това се страхувах, когато пълзях с всъдехода по издатините, макар да знаех, че засега не друг, а аз вземам решенията. Сложехме ли Макайвърс начело, нямаше да оцелеем и осем часа. Дори машините да устояха, нервите ни нямаше да издържат.

Джак Стоун вдигна поглед от картите, изработени върху тънки алуминиеви листа.

— Още сто и петдесет километра и ще попаднем на добър терен — каза той. — Може би тогава ще наваксаме пропуснатото за два-три дни.

Майора се съгласи, но нетърпеливият Макайвърс не можа да се сдържи. Непрекъснато се взираше в Слънцето, сякаш изпитваше лична неприязън към него, и пристъпваше от крак на крак под навеса.

— Няма да е зле — каза той. — Разбира се, ако изобщо стигнем дотам.

Не се препирахме, но когато се качихме в машините за следващия преход, Майора ме спря.

— Ако не започнем да се движим по-бързо, Питър, Макайвърс ще се пръсне по шевовете. Каквото и да става, не ми се ще той да бъде начело. Но е прав, като говори, че трябва да побързаме. Действувай хладнокръвно, но се осланяй и на късмета си, ако можеш.