Читать «През светлата страна» онлайн - страница 11

Ето докъде бяха стигнали Уайът и Карпентър в своята експедиция през Светлата страна.

По време на петият преход теренът започна да се променя. Изглеждаше същият, но от време на време се усещаше, че има разлика. На два пъти усетих, че колелата се въртят напразно, а като последствие моторът започна да вие. После изведнъж всъдеходът поднесе. Натиснах амбреажа, но не последва нищо.

Виждах как гадната сива маса, гъста и лепкава, се всмуква през главините, а въртящите се колела я разпиляват наоколо на големи пръски, от които се вдига пара. В мига, когато колелата поддадоха, разбрах какво се е случило, а малко по-късно вече ме закачиха за влекача и ме измъкнаха от калта. Бях затънал в нещо, което приличаше най-вече на гъста сива тиня, но всъщност представляваше яма с разтопено олово, което дишаше, скрито под мек слой пепел.

След това подбирах по-внимателно пътя. Бяхме навлезли в област, където неотдавна е имало активни процеси на повърхността; придвижването върху повърхността наистина беше опасно. Улових се, че изпитвам съжаление, дето Майора не одобри плана на Макайвърс да върви напред и да разузнава обстановката — може би щеше да е по-опасно за човека, който го върши, но аз пък напредвах слепешката и това не ми харесваше.

Едно погрешно преценяване можеше да погуби всички ни, но аз не мислех много за другите. Безпокоях се за себе си, и то много. Непрекъснато си казвах: по-добре Макайвърс, отколкото аз. Знаех, че такива мисли са нездрави, но не можех да си ги избия от главата.

Осемчасовият преход беше изнурителен и затова спахме лошо. Когато отново потеглихме, движехме се още по-бавно: пъплехме по обширното равно плато, като се промъквахме из лабиринта от зейнали пукнатини. Лъкатушехме напред-назад и гледахме винаги да има твърда скала под машините. Видимостта бе намалена заради жълтите пари, които се издигаха от пукнатините, така че видях пропастта едва когато стигнах почти до нея. Имаше дълбок разлом, където платото пропадаше най-малко два метра надолу.

Извиках, за да предупредя останалите. После предпазливо придвижих напред всъдехода и огледах пукнатината. Беше дълбока и широка. Придвижих се петдесетина метра наляво, после завих надясно.

Имаше само едно място, където, изглежда, можехме да прекосим — дълга и тясна издатина от сива маса, която пресичаше част от разлома и напомняше на наклонен улей. Още докато наблюдавах, усетих, че земята под всъдехода трепери, и видях, че издатината се отмести с близо метър.

В шлемофона прозвуча гласът на Майора:

— Какво смяташ, Питър?

— Просто не знам. Тук повърхността е като езеро пред буря — извиках аз в отговор.

— А издатината?

Поколебах се.

— Страх ме с от нея, Майоре. По-добре да се върнем назад и да потърсим обиколен път.

В шлемофона ми се чу недоволен рев и всъдехода на Макайвърс изведнъж се откъсна и се втурна напред. Мина покрай мене, набирайки скорост. Макайвърс се беше сгърбил зад волана като автомобилен състезател, устремен право към сивата издатина.

Викът застина в гърлото ми. Чух, че Майора пое дълбоко въздух и изкрещя: „Мак! Спирай веднага, глупако!“, но в следващия миг вседеходът на Макайвърс вече се намираше върху издатината и се придвижваше неумолимо напред.