Читать «През светлата страна» онлайн - страница 14

— Ще се опитам — отвърнах аз.

Микута искаше от мен невъзможното и добре знаеше това. Намирахме се върху плавно спускаш се склон, чиито пластове се местеха и ни улавяха в клопки, сякаш под повърхността имаше разтопена маса. Склонът беше набразден от огромни глетчери от камък и метал. Температурата отвън беше двеста и осемдесет градуса и се покачваше. Не беше място, където да се бърза.

Все пак се опитах да го направя. На пет-шест пъти тръгвах по неустойчива повърхност, като пъплех бавно по плоските цинкови издатини, след което грохвах на отсрещната страна. Известно време го постигах с лекота и напредвахме. Стигнахме до равен участък и увеличихме скоростта. Не след дълго аз внезапно натиснах спирачките, всъдеходът се разтърси и спря в облак прах.

Бях отишъл твърде далече. Движехме се по широка и равна площадка от сива маса, която изглеждаше твърда, но изведнъж с ъгълчето на окото си забелязах огромна пукнатина. Надвисналата над пукнатината площадка се разтресе под колелата, когато спрях машината.

Веднага чух гласа на Макайвърс.

— Сега пък какво има, Клани?

— Давай назад! — извиках аз. — Няма да ни издържи.

— Оттук изглежда достатъчно стабилно.

— Недей да спориш. Прекалено тънко е, ще пропаднем. Давай назад!

И аз започнах да пълзя на заден ход по склона. Чух, че Макайвърс изруга, после видях, че всъдеходът му взе да се примъква напред по площадката. Този път не бързаше безразсъдно. Движеше се бавно и зад него се вдигна лек облак прах.

Гледах го и усетих как кръвта нахлува в главата ми. Промъкна се край мене и продължи напред. Стори ми се, че стана прекалено горещо и не може да се диша…

Мисля, че усетих срутването миг преди да го видя. Моят всъдеход изведнъж се люшна ужасно силно, а издатината се пропука напряко и цепнатината започна да се разширява. После издатината взе да се изгърбва. Чу се вик, всъдеходът на Макайварс беше повдигнат нагоре, след което се сгромоляса в пропастта, съпроводен от тътена на свличащи се скали и трошащ се метал.

Мисля, че продължих да гледам около минута. Можах да се помръдна едва когато чух как Стоун простена, а Майора изкрещя.

— Клани! Не можах да видя! Какво стана?

— Срути се под него, това стана — изревах аз в отговор.

Натиснах амбреажа и допълзях до края на току-що образувалата се нова пропаст. Тя беше зейнала, но не виждах никаква следа от всъдехода. Отдолу продължаваше да се вдига прах, който заслепяваше.

Стояхме — и тримата — и гледахме надолу. Забелязах през визьора лицето на Джак Стоун. Имаше грозен вид.

— Нищо не може да се направи — каза мрачно Майора.

— И аз мисля същото.

Чувствувах се така, както изглеждаше Джак Стоун.

— Почакайте! — спря ни Стоун. — Чух нещо!

Имаше право. В шлемофоните се чу вик — слаб, но все пак вик.

— Мак! — обади се Майора. — Мак, чуваш ли ме?

— Да, да, чувам те.

Гласът беше много слаб.

— Какво ти е?