Читать «През светлата страна» онлайн - страница 12

Когато колелата докоснаха повърхността на издатината, тя се люшна. Измина една ужасна минута, в която земята сякаш щеше да се изплъзне изпод машината. След това всъдеходът вече се озова на отсрещната страна в облак прах и в шлемофона се чу гласът на Макайвърс, който викаше злорадо: „Скачайте, пъзльовци! Ще ви хвана!“

В шлемофона се чу неподходящ за повтаряне възглас. Майора се изравни с мене, бавно прекара всъдехода си по издатината и се добра до другата страна. После каза:

— Внимавай, Питър. А после помогни на Джак с платформите.

Гласът му беше като опъната жица.

Десет минути по-късно вече се намирахме оттатък разлома. Майора провери дали всичко от колоната е на мястото си, после сърдито се обърна към Макайвърс:

— Направиш ли още един такъв номер, ще те вържа за някой зъбер и ще те оставя там. Разбра ли? Ако още веднъж…

Макайвърс го прекъсна с глас, изпълнен с негодувание:

— Господи, ако бяхме оставили тази работа на Клани, вечно щяхме да стърчим тук! И слепец би видял, че издатината ще издържи!

— Но тя се отмести пред очите ми! — сопнах му се аз.

— Добре, няма да споря, значи имаш остро зрение. Но защо да вдигаме шум? Минахме на другата страна, нали? Според мене трябва да сме малко по-хладнокръвни поне от време на време, ако искаме да се измъкнем някога от тая гадна пещ!

— Трябва да сме и поне малко разсъдливи — сряза го Майора. — Както и да е, да продължаваме. Но ако мислиш, че се шегувам, Макайвърс, можеш да повториш опита си!

Известно време той мълча многозначително, след което зави и всъдеходът му отново тръгна редом с мен.

Когато спряхме, никой вече не спомена за произшествието, но тъкмо като се готвех да поспя. Майора ме дръпна настрани.

— Много се безпокоя, Питър — каза бавно той.

— Заради Макайвърс ли? Не се безпокой. Не е толкова безразсъден, колкото изглежда, просто е припрян. Изостанали сме с около сто и петдесет километра от плана и се движим ужасно бавно. При последния преход изминахме само шейсет километра.

Майора поклати глава.

— Не става дума за Макайвърс, а за хлапето.

— За Джак? От къде на къде?

— Погледни го.

Стоун трепереше. Беше край влекача, далеч от нас. Лежеше по гръб, но още не спеше. Цялото му тяло се разтърсваше от спазми. Видях, че се вкопчи в една скална издатина.

Отидох и седнах до него.

— Получаваш ли всичките си дажби вода? — попитах го аз.

Той не ми отговори. Продължаваше да се тресе.

— Хей, момче! Какво ти е?

— Много е горещо — отвърна ми той, като сякаш се давеше.

— Не ще и дума, че е горещо, но няма защо да обръщаш внимание на жегата. Физическото ни състояние е много добро.

— Не е — озъби ми се той. — Ако питаш мене, състоянието ни е плачевно. Няма да успеем, ясно ли ти е? Този побъркан глупак положително ще ни вкара в гроба. — И изведнъж Стоун заплака като дете. — Страх ме е… Не трябваше да идвам… Страх ме е… Какво, по дяволите, ще докажа с това, че дойдох тук? Че съм герой или нещо от тоя род? Казвам ти, страх ме е…