Читать «Приключението на господин Истуд» онлайн - страница 5

Двамата детективи изглежда съвсем не се впечатлиха от думите му.

— Ще го уточним по-късно. Междувременно елате с нас — нареди този, който не беше говорил до сега.

— Конрад! Конрад, не им позволявай да те отведат! — простена момичето.

Антъни погледна детективите.

— Сигурен съм, че ще ми позволите да се сбогувам с младата дама?

С повече благоприличие, отколкото очакваше, двамата мъже тръгнаха към вратата. Антъни дръпна момичето в ъгъла до прозореца и бързо и тихо заговори:

— Слушай. Това, което казах, е вярно. Не съм Конрад Флекман. Когато ми позвъни тази сутрин, сигурно са те свързали погрешно. Името ми е Антъни Истуд. Дойдох в отговор на твоя зов, защото… добре… просто дойдох.

— Ти не си Конрад Флекман? — погледна го недоверчиво тя.

— Не.

— О! И аз те целунах! — извика тя много нещастно.

— Всичко е наред — увери я господин Истуд. — За ранните християни това е било практика. Много забележително. А сега виж какво, ще обработя тези хора. Скоро ще докажа своята самоличност. През това време те няма да те безпокоят и можеш да предупредиш този свой скъпоценен Конрад. После…

— Да?

— Е, само това. Моят телефон е Нортуестърн 1743 и внимавай да не те свържат грешно.

Тя го погледна с омайващ поглед и се усмихна през сълзи.

— Няма да забравя! Наистина няма да забравя!

— Тогава всичко е наред. Сбогом. И…

— Да?

— Като споменах за ранните християни… няма да имаш нищо против още една, нали?

Тя обви ръце около шията му. Устните й само докоснаха неговите.

— Наистина те харесвам, да, наистина те харесвам. Няма да забравиш това, каквото и да се случи, нали?

Антъни неохотно се освободи и тръгна към тези, които го бяха арестували.

— Вече съм готов да дойда с вас. Предполагам, нямате намерение да задържате тази млада дама?

— Не, господине, всичко е наред — каза учтиво ниският.

„Разбрани са тези хора от Скотланд Ярд“ — помисли си Антъни, следвайки ги надолу по тясната стълба.

В магазина нямаше и следа от възрастната жена, но Антъни долови тежко дишане откъм една врата в дъното и се досети, че тя стои отзад и внимателно наблюдава събитията.

Щом излязоха навън на улица Кърк, Антъни си пое дълбоко въздух и се обърна към по-ниския от двамата мъже:

— А сега, инспекторе… инспектор сте, предполагам?

— Да, господине. Детектив-инспектор Върол. Това е детектив-сержант Картър.

— Добре, инспектор Върол, дойде време да поговорим разумно, а също и да се вслушаме в разума. Аз не съм Конрад как-му-беше-името. Казвам се Антъни Истуд, както ви осведомих и по професия съм писател. Ако ме придружите до апартамента ми, мисля, че ще мога да докажа моята самоличност.

Нещо в простичкия начин, по който говореше Антъни, изглежда впечатли детективите. За пръв път по лицето на Върол премина сянка на съмнение.

Очевидно Картър по-трудно се убеждаваше. Той подигравателно се засмя:

— Сигурно. Но ако си спомняте, младата дама ви нарече Конрад.

— А! Това е друг въпрос. Нямам нищо против да призная пред вас, че по… по… мои лични причини се представих на тази дама като човек на име Конрад. Личен въпрос, разбирате.