Читать «Приключението на господин Истуд» онлайн - страница 4

Като на сън Антъни мина през посочената му врата и се изкачи по ужасно мръсни стълби. Най-горе имаше полуотворена врата, от която се виждаше малка всекидневна.

Едно момиче седеше на стол, с поглед, отправен към вратата и с изражение на нетърпеливо очакване.

Какво момиче! Наистина имаше бледа кожа като слонова кост, за каквато Антъни толкова често бе писал. А очите й! Какви очи! Не беше англичанка, виждаше се от пръв поглед. Имаше чуждестранна екзотичност, която личеше дори и от елегантната семпла рокля.

Антъни се поспря на прага малко смутен. Мигът на обясненията изглежда бе настъпил. Но момичето скочи с радостен вик, хвърли се в ръцете му и извика:

— Ти дойде! Ти дойде! О, благодаря на светците и на Света Богородица!

Антъни, който никога не пропускаше възможност, отвърна пламенно на целувката й. Накрая тя се отдръпна, погледна го в лицето, и с очарователна срамежливост заяви:

— Никога нямаше да те позная. Наистина нямаше.

— Нямаше ли? — попита тихо Антъни.

— Не, дори очите ти изглеждат различни… и си десет пъти по-красив, отколкото някога съм си мислила.

— Така ли?

А вътрешно Антъни си казваше: „Спокойно, момчето ми, спокойно. Нещата се развиват много добре, но не се забравяй.“

— Мога ли пак да те целуна?

— Разбира се, че можеш. Колкото искаш — отвърна сърдечно Антъни.

Настъпи много приятна пауза.

„Чудя се кой по дяволите съм. Моля се на Бога, истинският да не се появи. Колко е мила…“ — помисли си Антъни.

Внезапно момичето се отдръпна от него и по лицето й мигновено се изписа ужас.

— Да не са те проследили до тук?

— Господи, не!

— Но те са много коварни. Не ги познаваш толкова добре като мен. Борис! Той е сатана!

— Скоро ще уредя сметките ти с него.

— Ти си лъв… да, като лъв! Що се отнася до тях, те са негодници, всичките! Слушай, у мен е! Щяха да ме убият, ако знаеха. Страхувах се, не знаех какво да правя и после си помислих за теб… Шшт, какво беше това?

Долу в магазина се чу шум. Правейки му знак да остане на мястото си, тя отиде на пръсти до стълбите. Върна се с пребледняло лице и широко отворени очи.

— Madre de Dios! Полицията е. Качват се тук. Имаш ли нож? Револвер? Кое от двете?

— Мило мое момиче, нима наистина очакваш от мен да убия полицай?

— О, но ти си луд! Ще те отведат и ще те обесят.

— Какво ще направят? — попита господин Истуд и по гърба го полазиха много неприятни тръпки.

По стълбите се чуха стъпки.

— Ето, идват! Отричай всичко! Това е единствената надежда — прошепна момичето.

— То е съвсем лесно — заяви с приглушен глас господин Истуд.

След секунда двама мъже влязоха в стаята. Бяха с обикновени дрехи, но се държаха официално, което подсказваше дълъг опит. Заговори по-ниският от двамата — дребен тъмен мъж, с кротки сиви очи. Той каза:

— Конрад Флекман, арестуван сте за убийството на Анна Розенберг. Всичко, което кажете, ще бъде използвано като доказателство срещу вас. Ето заповедта и ще направите добре, ако кротко дойдете с нас.

От устните на момичето се откъсна сподавен писък. Антъни пристъпи напред със сдържана усмивка.

— Имате грешка, полицай. Името ми е Антъни Истуд — представи се любезно той.