Читать «Приключението на господин Истуд» онлайн - страница 7

— Що се отнася до мен, не искам нищо повече. Напълно съм убеден. Но сам не мога да поема отговорността да ви освободя. Виждате ли, въпреки че изглежда сигурно, че живеете тук като господин Истуд от няколко години, все пак е възможно Конрад Флекман и Антъни Истуд да са едно и също лице. Трябва да претърся обстойно апартамента, да взема отпечатъци от пръстите ви и да телефонирам в управлението.

— Това изглежда доста обширна програма. Мога да ви уверя, че ви е разрешен достъпа до всички мои тайни, които бихте открили тук — отбеляза Антъни.

Инспекторът се ухили. Беше изключително човечен за детектив.

— Бихте ли отишли с Картър в малката крайна стаичка, господине, докато аз работя.

— Добре — съгласи се с нежелание Антъни. — Предполагам, че не може да стане обратно, а?

— Което значи?

— Че двамата с вас, заедно с малко уиски и сода, ще се настаним в крайната стая, докато вашият приятел, сержантът, извърши трудното търсене.

— Ако предпочитате така, господине?

— Да, предпочитам.

Оставиха Картър, който изследваше с професионално умение съдържанието на писалището. На излизане от стаята го чуха да вдига телефона и да се обажда в Скотланд Ярд.

— Не е толкова лошо — рече Антъни, разполагайки се с уиски и сода до себе си, след като гостоприемно беше изпълнил желанията на инспектор Върол относно питието. — Да пийна ли пръв, за да ви покажа, че в уискито няма отрова?

Инспекторът се усмихна и отбеляза:

— Не е много редно, но в нашата професия се научават някои неща. Още от началото разбрах, че сме направили грешка. Разбира се, трябва да се спазват обичайните формалности. Не можем да се отървем от бюрократизма, нали, сър?

— Предполагам, че не. Но изглежда сержантът все още не е приятелски настроен — рече със съжаление Антъни.

— А, детектив-сержант Картър е прекрасен човек. Не е лесно да бъде измамен.

— Забелязах го — каза Антъни и добави: — Между другото инспекторе, имате ли възражения да чуя нещо за себе си?

— В какъв смисъл, сър?

— Хайде, не разбирате ли, че умирам от любопитство? Коя е била Анна Розенберг и защо съм я убил?

— Ще прочетете всичко утре във вестниците.

— „Утрешното мое Аз може да бъде на десет хиляди години от вчера“ — цитира Антъни. — Наистина мисля, че можете да задоволите съвсем основателното ми любопитство, инспекторе. Оставете настрана служебната си сдържаност и ми разкажете всичко.

— Съвсем не е редно, сър.

— Скъпи ми инспекторе, дори когато така бързо се сприятеляваме?

— Добре. Анна Розенберг беше немска еврейка, която живееше в Хампстед. Без някакви видими доходи тя ставаше всяка година все по-богата.

— При мен е точно обратното — изкоментира Антъни, — аз имам видими доходи, но от година на година ставам все по-беден и по-беден. Вероятно щях да съм по-добре, ако живеех в Хампстед. Чувал съм, че действал много освежаващо.

— По едно време тя беше продавачка на дрехи втора ръка — продължи Върол.

— Това обяснява всичко — прекъсна го Антъни. — Спомням си как продадох униформата си след войната, не сивокафявата, а другата. За по-голямо удобство червените панталони със златни ширити бяха разстлани в апартамента. Пристигна един дебел господин с кариран костюм при това с Ролс Ройс. Беше заедно с прислужник, който носеше чанта. Предложи една лира и десет цента за всичко. Накрая прибавих ловно сако и очила „Цайс“, за да закръглим на две лири. Дебелият даде знак, прислужникът отвори чантата и напъха нещата вътре. После дебелият мъж ми подаде банкнота от десет лири и поиска ресто.