Читать «Приключението на господин Истуд» онлайн - страница 3

Улица Кърк, както повечето лондончани знаят, е дълга, на места оживена, заета главно от антикварни магазини, където се предлагат най-различни фалшиви стоки на фантастични цени. Има също магазини за старинен месинг, за стъкло и западнали магазини за предмети и дрехи втора ръка.

На номер 320 се продаваха стари стъклени изделия. Беше препълнено с всякакви видове стъкларии. Антъни трябваше да се движи предпазливо, докато напредваше по пътеката в средата, оградена от чаши за вино, висулки и полилеи, клатещи се и блещукащи над главата му. В дъното на магазина седеше една много възрастна жена, с наболи мустаци, на които много ученици биха завидели, и с агресивно поведение.

Тя погледна Антъни и заплашително попита:

— Е?

Антъни беше млад мъж, който лесно се смущаваше. Веднага се поинтересува за цената на няколко чаши за бяло вино.

— Четиридесет и пет шилинга за половин дузина.

— О, така ли? Много са хубави, нали? А колко струват тези неща? — запита Антъни.

— Красиви са, от Уотърфорд. Ще ги имате и двете за осемнадесет гвинеи.

Господин Истуд почувства, че си навлича неприятности. След минута щеше да купи нещо, хипнотизиран от погледа на тази свирепа старица. И все пак не можеше да си наложи да излезе от магазина.

— Ами това? — посочи един полилей той.

— Тридесет и пет гвинеи.

— О! Доста повече, отколкото мога да си позволя — отбеляза със съжаление господин Истуд.

— Какво ви трябва? Нещо за сватбен подарък? — попита възрастната дама.

— Точно така, но е много трудно да се намери нещо подходящо — рече Антъни, хващайки се веднага за предположението й.

— А, добре — каза дамата, изправяйки се решително. — Хубаво парче старо стъкло никому не е излишно. Тук имам няколко старинни гарафи, а ето там един хубав малък сервиз за ликьор, тъкмо като за булка…

През следващите десет минути Антъни изживя истинска агония. Дамата го държеше здраво в ръцете си. Всеки по-интересен образец на стъкларското изкуство му беше показан. Той се отчая.

— Красиво, красиво! — възкликна механично младежът, оставяйки голям бокал, който беше насила представен на вниманието му. После бързо изтърси: — А тук имате ли телефон?

— Не, нямаме. Има телефонна кабина в пощата, точно насреща. А сега какво решихте: бокала или тези фини стари стакани?

Тъй като не беше жена, Антъни бе съвсем неопитен в деликатното изкуство да излезеш от магазин без да купиш нищо.

— По-добре да взема сервиза за ликьор — каза мрачно той.

Стори му се по-малката беда. Ужасяваше се от мисълта да му тръснат полилея.

С горчивина плати за покупката. После, докато възрастната дама увиваше пакета, внезапно си възвърна смелостта. В края на краищата тя би го сметнала само за ексцентричен тип и какво значение имаше, по дяволите, какво ще си помисли?

— Краставица — изрече ясно и твърдо той.

Старата вещица рязко прекъсна работата си по опаковането.

— А? Какво казахте?

— Нищо — излъга Антъни.

— О! Стори ми се, че казахте „краставица“.

— Точно това казах — рече предизвикателно Антъни.

— Е, защо не казахте по-рано? Губите ми времето. През онази врата там и нагоре по стълбите. Тя ви чака.