Читать «Песничка за шест пенита» онлайн - страница 3

— О, не! Искам да ви разкажа. И всичко е още съвсем ясно в съзнанието ми, напълно ясно. Виждате ли, бяхме пили чай и всеки се бе заел с нещо свое. Аз отидох да шия, Матю — да пише една статия на машина — той се занимава малко с журналистика. Уилям — да поработи над марките си. Емили не слезе за чай. Беше си взела прахче против главоболие и лежеше. И така, всички ние бяхме ангажирани. И когато Марта влезе да сложи вечерята в седем и половина, леля Лили била там — мъртва. Главата й… О! Ужас! Цялата била смазана.

— Оръжието, струва ми се, беше намерено?

— Да. Масивно преспапие, което винаги стоеше на масата до вратата. В полицията го провериха за отпечатъци, но такива нямаше. Беше избърсано.

— А първото ви предположение?

— Помислихме, разбира се, че е крадец. Имаше две или три издърпани чекмеджета на бюрото, като че ли крадец беше търсил нещо. Разбира се, помислихме, че е крадец! После дойде полицията и установиха, че е умряла поне преди един час и попитаха Марта кой е идвал в къщата. Марта каза, че никой не е идвал. Всички прозорци бяха залостени отвътре и изглежда нямаше признаци да са били насилвани. После започнаха да ни задават въпроси…

Тя замълча. Гърдите й се повдигаха. Очите й, изплашени и молещи, потърсиха сигурност в очите на сър Едуард.

— Кой, например, се облагодетелства от смъртта на леля ви?

— Това е просто. Всички сме еднакво облагодетелствани. Тя остави парите си, които да бъдат разделени на равни части между нас четиримата.

— А каква беше стойността на имота й?

— Адвокатът ни каза, че ще възлезе на около осемдесет хиляди лири, след като се плати данък наследство.

Сър Едуард широко отвори очи, леко изненадан.

— Това е доста солидна сума. Предполагам, знаехте на колко възлиза наследството на леля ви?

Магдалийн поклати глава.

— Не. Всички бяхме доста изненадани. Леля Лили беше винаги много внимателна по отношение на парите. Държеше само една прислужничка и винаги говореше много за икономии.

Сър Едуард кимна замислено. Магдалийн леко се наведе напред във фотьойла си.

— Ще ми помогнете, нали?

Думите й достигнаха до сър Едуард като неприятен шок точно в момента, когато започваше да проявява интерес към самата случка.

— Мила моя млада госпожо, какво бих могъл да направя? Ако ви е нужен добър юридически съвет, мога да ви дам името…

Тя го прекъсна:

— О! Не желая такова нещо! Искам вие лично да ми помогнете като приятел.

— Много мило от ваша страна, но…

— Искам да дойдете в къщата. Искам да задавате въпроси. Искам сам да видите и да отсъдите.

— Но мила моя млада…

— Спомнете си, вие обещахте. Казахте където и да е, когато и да е, ако имам нужда от помощ…

Погледът й, молещ и въпреки това самоуверен, беше обърнат към неговите очи. Той се почувства засрамен и странно развълнуван. Тази нейна огромна искреност, тази безусловна вяра в едно празно обещание отпреди десет години като в нещо свещено и обвързващо. Колко мъже са изричали тези винаги еднакви думи, почти клише и колко малко от тях са били молени да направят нещо.

— Сигурен съм, че има много хора, които биха могли да ви дадат по-добър съвет от мен — промълви тихо той.