Читать «Песничка за шест пенита» онлайн - страница 6

— Не мога да правя чудеса. Може да успея да разкрия истината, но не мога да я направя такава, каквато искате да бъде.

— Не можете ли? Чувствам, че бихте могли да сторите всичко — всичко.

Тя излезе от стаята. Той си помисли разтревожено: „Какво искаше да каже с това? Дали иска да предложа защитна стратегия? За кого?“

Размишленията му бяха прекъснати от влизането на един около петдесетгодишен мъж. Той имаше внушителна осанка, но бе леко прегърбен и небрежно облечен, а косата му — зле сресана. Изглеждаше добродушен, но пораждаше съмнения.

— Сър Едуард Палисър? Здравейте. Магдалийн ме изпрати. Наистина е много мило от ваша страна, че пожелахте да ни помогнете. Но не смятам, че нещо ще бъде открито някога. Искам да кажа, няма да хванат извършителя.

— В такъв случай смятате, че е бил крадец. Някой външен човек?

— Е, сигурно е така. Не може да е някой от семейството. Сега тези хора са много изобретателни, катерят се като котки, влизат и излизат, както си искат.

— Господин Кребтри, къде бяхте, когато стана нещастието?

— Бях зает с марките си в моята малка стаичка горе.

— Нищо ли не чухте?

— Не, но аз никога не чувам нищо, когато съм съсредоточен. Много неразумно от моя страна, но това е положението.

— Стаичката, която споменахте, над тази стая ли е?

— Не, тя е отзад.

Вратата отново се отвори. Влезе дребна руса жена. Ръцете й трепереха нервно. Изглеждаше изплашена и развълнувана.

— Уилям, защо не ме изчака? Аз казах: „Почакай“.

— Съжалявам, скъпа, забравих. Сър Едуард Палисър — съпругата ми.

— Здравейте, госпожо Кребтри. Надявам се, че нямате нищо против моето идване тук, за да задам няколко въпроса. Знам, че би трябвало всички много силно да желаете нещата да се изяснят.

— Естествено. Но нищо не мога да ви кажа, нали Уилям? Бях в леглото си и спах. Събудих се чак когато Марта изпищя.

Ръцете й продължаваха да треперят.

— Къде е стаята ви, госпожо Кребтри?

— Над тази. Но не съм чула нищо, как бих могла? Бях заспала.

От нея не можа да научи нищо повече. Тя не знаеше нищо, не била чула нищо, спяла. Повтаряше това с упоритостта на изплашена жена. Да, сър Едуард знаеше много добре, че това можеше да бъде, и вероятно беше самата истина.

Накрая той се извини и каза, че би искал да зададе няколко въпроса на Марта. Уилям Кребтри предложи да го заведе до кухнята. В антрето сър Едуард почти се сблъска с висок тъмнокос младеж, който се беше запътил към входната врата.

— Господин Матю Вон?

— Да, но вижте, не мога да чакам. Имам среща.

— Матю! О, Матю, ти обеща! — Беше гласът на сестра му, идващ откъм стълбите.

— Знам, сестричке. Но не мога. Трябва да се срещна с един човек. Пък и какъв смисъл има да говорим за този проклет случай отново и отново. Достатъчно ни занимава полицията. До гуша ми дойде цялото шоу.

Входната врата шумно се затвори. Господин Матю Вон беше излязъл.

Въведоха сър Едуард в кухнята. Марта гладеше. Тя спря с ютия в ръка. Сър Едуард затвори вратата след себе си и каза:

— Госпожица Вон ме помоли да й помогна. Надявам се, няма да имате нищо против да ви задам няколко въпроса.