Читать «Песничка за шест пенита» онлайн

Агата Кристи

Песничка за шест пенита

Сър Едуард Палисър, държавен адвокат, живееше на Куин Анс Клоуз 9. Куин Анс Клоуз е задънена улица в самото сърце на Уестминстър и успява да съхрани спокойната старовремска атмосфера, съвсем различна от шумотевицата на двадесети век. Това чудесно устройваше сър Едуард Палисър. Той беше един от най-изявените адвокати по криминални дела за своето време и сега, след като вече не работеше в съда, се забавляваше, като събираше много богата библиотека по криминология. Освен това беше и автор на книга със спомени за големи престъпници.

Тази вечер сър Едуард седеше пред камината в библиотеката си, пиеше отлично черно кафе и поклащаше глава над един том на Ломброзо. Такива мъдри теории, но толкова старомодни.

Вратата се отвори почти без шум и добре обученият му прислужник се приближи по дебелия, пухкав килим и дискретно промълви:

— Една млада дама иска да ви види, сър.

— Млада дама?

Сър Едуард се изненада. Ето нещо съвършено различно от обичайните събития. После си помисли, че може да е племенницата му Етел, но в такъв случай Армър щеше да му го каже.

— Дамата не каза ли името си? — попита внимателно той.

— Не, господине, но каза, че е съвсем сигурна, че ще пожелаете да я приемете.

— Покани я тук — нареди сър Едуард Палисър. Почувства се приятно заинтригуван.

Висока, тъмнокоса жена на около тридесет години се приближи към сър Едуард с протегната ръка. Лицето й излъчваше уважение. Беше облечена с добре скроени палто и пола в черно и носеше малка черна шапка. Армър се оттегли, като безшумно затвори вратата след себе си.

— Сър Едуард, познавате ме, нали? Аз съм Магдалийн Вон.

— Да, разбира се. — Той стисна с топлота протегнатата ръка.

Сега си я спомни отлично. Пътуването с кораба „Силурик“ от Америка към дома! Онова очарователно дете, защото тогава тя беше почти дете. Спомни си, че я беше любил по дискретен, характерен за възрастните светски мъже начин. Тя бе толкова удивително млада, толкова пламенна, толкова изпълнена с възхищение и уважение, сякаш сътворена тъкмо за да покори сърцето на мъж, наближаващ шестдесетте. Споменът вля допълнителна топлина в ръкостискането му.

— Това е чудесно от ваша страна. Моля седнете.

Посочи й един фотьойл, говорейки гладко и с лекота, като през цялото време се чудеше защо беше дошла. Когато най-после потокът от банални приказки секна, настъпи тишина.

Ръката й стискаше и отпускаше облегалката на фотьойла. Тя навлажни устните си и внезапно рязко заговори:

— Сър Едуард, искам да ми помогнете.

Беше изненадан и механично промълви:

— Да?

Тя продължи още по-прочувствено:

— Казахте, че ако някога имам нужда от помощ, че ако има нещо, което бихте могли да направите за мен, ще го направите.

Да, беше го казал. Това е от онези неща, които човек казва, особено в момент на раздяла. Спомни си трепета в гласа си, начина, по който беше повдигнал към устните си ръката й!

„Ако някога има нещо, което мога да направя, запомни, наистина…“

Да, човек казва подобни неща… Но много, много рядко се налага да изпълни обещанието си! И със сигурност не след… Колко? Девет или десет години. Той й хвърли бърз поглед. Все още изглеждаше много добре, но бе изгубила онова, на което според него се дължеше чара й — свежата и недокосната младост. Сега имаше, може би, по-интересно лице, както би си помислил един по-млад мъж, но сър Едуард далеч не можеше да почувства прилива на топлина и емоции, които преживя в края на пътуването през Атлантика.