Читать «Произшествие в „Сан Суси“» онлайн - страница 3

А след още няколко минути, когато настъпи пауза, мистър Грант се обърна към Томи:

— Чух, че търсите работа, Бирсфърд?

В очите на Томи блесна жадно пламъче.

— Да, вярно. Да не искате да кажете…

Грант се засмя и поклати глава.

— О, нищо подобно. Не, мисля, че главната работа трябва да се остави на младите мъже на действителна служба… или на ония, които се занимават с нея от години. Боя се, че единствените неща, които мога да ви предложа, са твърде банални. Канцеларска работа. Подреждане на книжа. Подшиване и картотекиране. Все от тоя род.

Лицето на Томи посърна.

— Аха, разбирам!

Грант добави насърчително:

— Е, все пак това е за предпочитане, отколкото нищо. Във всеки случай отбийте се някой ден в службата ми. Министерство на снабдяването. Стая 22. Ще ви намерим нещо.

Телефонът иззвъня. Тапънс вдигна слушалката.

— Ало… да… какво? — От другия край говореше развълнувано някакъв писклив глас. Лицето на Тапънс се измени. — Кога?… О, боже мой… разбира се… ще дойда веднага…

Тя затвори телефона и се обърна към Томи:

— Беше Морийн.

— Така и предположих… познах гласа й оттук.

Тапънс обясни задъхана:

— Много съжалявам, мистър Грант. Но трябва да прескоча до тази моя приятелка. Паднала и навехнала глезена си, а при Нея няма никой освен момиченцето й, ето защо се налага да прескоча дотам, да я оправя и да намеря човек, който да се грижи за нея. Моля да ме извините.

— Разбира се, мисис Бирсфърд, напълно ви влизам в положението.

Тапънс му се усмихна, взе едно палто, което се търкаляше на канапето, навлече си го и излезе бързо. Вратата на апартамента се затръшна. Томи напълни отново чашата на госта си.

— Не бързайте да си отивате — каза той.

— Благодаря ви. — Другият пое чашата. Известно време посръбваше мълчаливо. После заговори: — Знаете ли, в известен смисъл добре, че повикаха жена ви. Така ще си спестим време.

Томи се облещи.

— Не ви разбирам.

Грант произнесе бавно:

— Вижте какво, Бирсфърд, ако бяхте дошли при мен в министерството, аз бях упълномощен да ви направя едно предложение.

Луничавото лице на Томи се обля бавно с руменина.

— Да не би… — смутолеви той. Грант кимна.

— Самият Истхемптън ви предложи — каза той, — Заяви ни, че вие сте тъкмо човек за тая работа.

Томи въздъхна дълбоко.

— Обяснете ми — помоли той.

— Разбира се, това е строго поверително.

Томи кимна.

— Дори жена ви не бива да знае. Разбирате ли?

— Добре… щом казвате. Но по-рано ние работехме заедно.

— Да, знам. Но това предложение се отнася единствено за вас.

— Разбирам. Добре.

— Привидно ще ви предложим работа — както казах преди малко, канцеларска работа — в един отдел на министерството, настанен в Шотландия… в забранена зона, където жена ви не може да ви придружи. Така че ще бъдете на друго място.

Томи изчакваше. Грант попита:

— Четохте ли във вестниците за „петата колона“? Знаете ли горе-долу какво значи това?

Томи промърмори:

— Вътрешният враг.

— Именно. Тази война, Бирсфърд, започна в оптимистичен дух. Е, да оставим настрана хората, които действително познаваха боеспособността на врага, неговата въздушна мощ, смъртната му решителност и съгласуваността на добре подготвената му военна машина. Ние още от началото знаехме пред какво сме изправени. Имам предвид народа изобщо. Добродушния объркан демократ, който вярва това, което му се иска да вярва — че Германия ще рухне, че тя е пред прага на революцията, че нейните оръжия за война са направени от тенекия, а войниците й са толкова недохранени, че ще се строполят, ако се опитат да маршируват — все глупости от тоя род. Гладна кокошка просо сънува, както гласи поговорката.