Читать «Върнете се в телата си!» онлайн - страница 7

Всеки един от голите човеци имаше край себе си подобен обект закрепен към към китката му.

Той се изправи несигурно на крака. Сърцето му бе започнало да набира скорост и усещанията му почваха да се възвръщат.

Други също стъпваха на краката си. На мнозина лицата им бяха безизразни или пък съдържаха застинало удивление. Някои имаха ужасен вид; гърдите им се издигаха бурно; въздухът със съскане излизаше и влизаше в дробовете им. Някои пък трепереха, сякаш ги брулеха ледените езици на смразяващ вятър, макар че въздухът беше изненадващо топъл.

Но най-странното нещо беше застрашителната и злокобна тишина, която беше почти абсолютна. Никой не проронваше и дума; чуваше се само съскането от вдишванията и издишванията на най-близките около него, слабото изшляпване, когато един мъж се плесна по крака; някъде подсвирна жена.

Устите им бяха виснали, сякаш всеки момент щяха да проговорят.

Раздвижиха се, загледаха се в лицата си едни други, понякога протягаха ръка за да докоснат другия. Тъпчеха нерешително на място с голите си и боси крака, сякаш се чудеха кой път да хванат, взираха се към хълмовете, към дърветата покрити с едри и пъстри съцветия, планините с лишеите, шумящата и искряща река, гъбовидните гранитни структури, лентите и сивите метални контейнери.

Някои опипваха голите си черепи и лица.

Всеки един от тях беше зает с несъзнателни движения, обгърнат в тишина.

Внезапно някъде простена жена. Падна на колене, отметна главата и раменете си назад, и започна да вие. В същия момент й отговори друг вой някъде от далечния бряг на реката.

Сякаш тези два гласа бяха уречен сигнал, които отприщиха истински пандемониум.

Жени, мъже и деца запищяха или засмърчаха или раздираха лицата си с нокти или се биеха по гърдите си или падаха на колене и повдигаха в молитва към небето ръце или се хвърляха на земята и се опитваха да заровят в тревата лицата си като щрауса с надеждата че няма да ги видят, или се търкаляха напред-назад, лаейки като кучета или виейки с вълчи вой.

Бъртън застина като омагьосан сред всеобщата истерия. Прииска му се да падне на колене и да се моли за спасението си. Искаше милост. Не искаше да съзре издигащото се над планините ослепително лице на Господ, лице, чийто блясък затъмняваше слънчевия. Не беше толкова смел и безгрешен, за какъвто се беше считал. Присъдата щеше да бъда толкова ужасяваща, и толкова категорична, че го обземаше ужас само при мисълта за нея.

Някога той бе имал видение как се изправя пред Господ след като умре. Беше нищожен и гол насред голяма равнина, също като тази, но тогава беше съвсем сам. И тогава Господ, грамаден като планина, бе закрачил към него. А той, Бъртън, не се беше уплашил и не му отстъпи път.

Господ го нямаше тук, но той въпреки това побягна. Бягаше през равнината, като отблъскваше мъжете и жените, които се изпречваха на пътя му, други пък заобикаляше, трети, привели чело в тревата, прескачаше. Тичаше и виеше: «Не! Не! Не!». Ръцете му се мятаха като бесни, прогонвайки злите сили. Привързаният към китката му цилиндър се подмяташе във всички посоки.