Читать «Двойна звезда» онлайн - страница 98

Нямаше как да го разбера накриво.

— О! Само че, Родж, те няма да спрат дотук. Има още една дузина други места. Социалното осигуряване… Уф, сума ти места.

— Да не би да си мислите, че не сме били достатъчно щателни? Шефе, аз си знаех, че това така или иначе ще се случи. От момента, в който Дак съобщи, че ще се изпълнява планът Марди Гра, започна и съответното прикриване на следите. Навсякъде. Само че не сметнах за нужно да го съобщя на Бил — той подръпна от угасналата пура, извади я от устата си и се загледа в нея. — Бедния Бил.

Пени леко въздъхна и припадна отново.

10

Някакси се добрахме до последния ден. За Бил повече нищо не чухме; според пасажерските списъци той бе заминал за Земята два дни след фиаското си. Ако някоя информационна агенция е излъчила нещо, то аз не съм го чул, нито пък в речите на Кирога имаше някакъв намек за случилото се.

Господин Бонфорте ставаше все по-добре, докато накрая човек можеше спокойно да се хване на бас, че след изборите той ще е в състояние да поеме задълженията си. Парализата му продължаваше частично, но дори това се държеше в тайна: веднага след изборите Бонфорте щеше да излезе в почивка — обичайна практика, която почти всеки политик си позволява. Почивката щеше да бъде на „Томи“, където щеше да се намира в пълна безопасност. По някое време при пътуването аз щях да бъда прехвърлен и върнат контрабандно обратно, а Шефът щеше да получи лек удар, предизвикан от напрежението от кампанията.

На Родж щеше да му се наложи да преподреди някои пръстови отпечатъци, но той спокойно щеше да може да поизчака година, че и повече.

В деня на изборите се чувствах щастлив като кутре в килер за обувки. Имперсонацията беше привършила, макар че щях да направя още едно малко изпълнение. Вече бях записал две петминутни изявления за голямата разпръсквателна мрежа: в едното приемах благородно победата, в другото галантно признавах поражението; работата ми бе приключена. Когато записах и второто изявление, награбих Пени и я разцелувах. Тя като че ли изобщо не се възпротиви.

Оставащото късо изпълнение беше за пред отбора: господин Бонфорте искаше да ме види — като него — преди да ме остави да привърша. Нямах нищо против. Сега, след като напрежението бе отминало, не се тревожех, че ще го видя; да играя него самия, за да го позабавлявам, щеше да е нещо като комична пародия, като се изключи това, че щях да играя насериозно. Но какво приказвам? Същността на комедията е точно сериозната игра.

Цялото семейство щеше да се събере в горната всекидневна, защото господин Бонфорте не бе виждал небето от няколко седмици, а му се искаше — и там щяхме да слушаме съобщенията и или да пием за победата, или да давим мъката си и да се кълнем, че следващия път ще се справим по-добре. Можете да ме изключите от второто; вече бях изкарал своята първа и последна политическа кампания и повече не исках и да помирисвам политика. Не бях дори сигурен дали ми се иска пак да играя. Да играеш всяка минута в продължение на шест седмици се равнява на горе-долу петстотин обикновени представления. Това е твърде дълга поредица.