Читать «Двойна звезда» онлайн - страница 96

Този път го погледнах — мисля, че с точно подходящото изумление, което се полага на една важна официална личност, атакувана грубо при съвсем невероятни обстоятелства. Бил ме сочеше с почервеняло лице.

— Самозванец! Мижаво актьорче! Мошеник!

Журналистът от лондонския „Таймс“, който бе вдясно от мен, тихо попита:

— Господине, искате ли да извикам охраната?

— Не — казах аз. — Той не е опасен.

Бил се засмя.

— Значи не съм опасен, а? Сега ще разбереш.

— Мисля, че наистина трябва да го направя, господине — настоя журналистът от „Таймс“.

— Не — и остро заявих:

— Това е достатъчно, Бил. По-добре ще е да си идеш кротко.

— Иска ти се, нали? — и той започна да бълва историята в общи черти, говорейки много бързо. Изобщо не спомена за отвличането, нито за своето собствено участие, но загатна, че е предпочел да ни напусне, отколкото да се забърка в такава измама. Имперсонацията беше приписана — донейде правилно — на заболяване на Бонфорте, като Бил прозрачен намек, че ние може би сме го упоили.

Аз внимателно слушах. Повечето от репортьорите първоначално също просто слушаха с шашардисаното изражение на хора, които неволно са станали свидетели на злостна семейна кавга. После някои започнаха да записват или да диктуват на миникордерите си.

Когато той млъкна, аз казах:

— Свърши ли, Бил?

— Това не е ли достатъчно?

— Предостатъчно е. Съжалявам, Бил. Това е всичко, господа. Трябва да се връщам на работа.

— Само един момент, господин министър! — викна някой. — Искате ли да направите опровержение? — а друг добави:

— Смятате ли да го дадете под съд?

Първо отговорих на втория въпрос:

— Не, няма да го дам под съд. Не бива да се съдят болни хора.

— Болен съм, така ли? — изрева Бил.

— Млъкни, Бил. Що се отнася до това да направя опровержение, струва ми се, че едва ли си заслужава. Само че виждам, че някои от вас си взимат бележки. Макар да се съмнявам, че който и да е от вашите издатели ще пусне тази история, ако все пак го сторят, може би този анекдот ще добави нещо към нея. Чували ли сте за професора, който прахосал четиридесет години от живота си да докаже, че „Одисеята“ не е написана от Омир, а от друг грък със същото име?

Това предизвика учтив смях. Аз се усмихнах и за втори път се обърнах да си ходя. Бил се втурна, заобиколи масата и сграбчи ръката ми.

— Няма да се откачиш с анекдоти!

Човекът от „Таймс“ — г-н Акройд — го издърпа от мен.

Аз казах:

— Благодаря ви, господине — и добавих, като се обърнах към Корпсман:

— Какво искаш да направя, Бил? Опитах се да предотвратя да те арестуват.

— Щом искаш, извикай охраната, шарлатан такъв! Ще видим кой ще седи по-дълго в затвора! Само почакай, докато ти вземат пръстовите отпечатъци!

Въздъхнах и направих най-умереното изявление в живота си:

— Това престава да бъде шега. Господа, мисля, че ще е по-добре да сложа край на цялата работа. Пени, миличка, би ли накарала някой да иде за набор за взимане на пръстови отпечатъци? — знаех, че съм се издънил, но, дявол го взел, когато получиш пробойна, най-малкото, което си дължиш, е да стоиш мирно, докато корабът потъва. Дори един злодей би трябвало да може да напусне сцената добре.