Читать «Двойна звезда» онлайн - страница 99

* * *

Докараха го с асансьора в инвалидна количка. Аз се бях скрил и ги оставих да го нагласят на един диван, преди да вляза; човек има право да не излагат слабостта му пред непознати. Освен това исках да изиграя едно влизане.

Така се стреснах, че едва не излязох от ролята. Той изглеждаше досущ като баща ми! О, сходството беше само „семейно“; двамата с него си приличахме далеч повече, отколкото който и от нас — на моя баща, обаче приликата си съществуваше — и възрастта му също отговаряше, защото той изглеждаше стар. Не бях и допускал колко много се е състарил. Беше измършавял и косата му бе бяла.

Незабавно си отбелязах наум, че през наближаващата почивка в космоса трябва да им помогна да го подготвят за прехода, за повторното заместване. Несъмнено Чапек щеше да може да му увеличи теглото; ако не успееше, си имаше начини да направиш един човек да изглежда по-пълен, без подплънките да се виждат. Аз сам щях да му боядисам косата. Забавеното обявяване на удара, който бе изкарал, щеше да прикрие неизбежните несъответствия. В края на краищата, той наистина се бе изменил толкова много само за няколко седмици; беше нужно само да прикрием факта колкото да не предизвикаме внимание към имперсонацията.

Само че тези практически детайли се самоуреждаха в някое ъгълче на ума ми; аз самият преливах от емоции. Колкото и да бе болен, мъжът пред мен излъчваше хем духовна, хем жизнена сила. Почувствах онова топло, почти свято стъписване, което човек изпитва, когато за пръв път види гигантската статуя на Ейбрахам Линкълн. Като го гледах полегнал с крака и безпомощна лява половина на тялото, завити с шал, се сещах и за една друга статуя: за ранения люцернски лъв. Той притежаваше същата масивна сила и достойнство, дори и в безпомощно състояние: „Гвардията умира, но не се предава.“

Щом влязох, той вдигна очи и се усмихна с тази топла, толерантна и приятелска усмивка, която се бях научил да изобразявам, и със здравата си ръка ми даде знак да ида при него. Аз му се усмихнах със същата усмивка и го доближих. Ръкостискането му бе изненадващо силно и той топло каза: „Радвам се най-накрая да ви видя.“ Произношението му беше леко неясно и аз не можех да не забележа колко е отпусната извърнатата от мен страна на лицето му.

— За мен е чест и щастие, да се срещна с вас, господине — трябваше да направя съзнателно усилие, за да не изимитирам паралитичния му изговор.

Той ме изгледа от горе до долу и се ухили:

— Струва ми се, че вече сте ме виждали.

Погледнах се.

— Опитах се, господине.

— „Опитах се“! Напълно сте успели. Странно нещо е човек да види сам себе си.

С внезапно болезнено съпричастие разбрах, че той не осъзнава емоционално собствения си облик; сегашният ми външен вид беше „неговият“ — а всяка промяна у себе си Бонфорте усещаше единствено като свързана с болестта, временна, като нещо, на което няма защо да се обръща внимание. Но той продължи: