Читать «Двойна звезда» онлайн - страница 97

Бил не изчака. Той докопа чашата за вода, която бе стояла пред мен; аз я бях хванал на няколко пъти.

— По дяволите набора! Това ще свърши работа.

— Бил, казвал съм ти и преди да внимаваш какво говориш в присъствието на дами. Иначе можеш да задържиш чашата.

— Адски си прав, че ще я задържа.

— Чудесно. Моля те, иди си. Иначе ще бъда принуден да извикам охраната.

Той излезе. Никой не каза нищо. Аз рекох:

— Може ли да дам отпечатъци за някой от вас?

Акройд бързо отвърна:

— О, сигурен съм, че не ги искаме, господин министре.

— А, не, на всяка цена! Ако в цялата работа има нещо за писане, вие ще искате да го отразите — настоях, защото това си беше в характера на героя — а на второ и трето място, човек не може да бъде малко бременен или леко демаскиран, Пък и не исках моите приятели, които присъстваха тук да бъдат изпреварени със сензацията от Бил: това бе последното нещо, което можех да сторя за тях.

Не се наложи да пращаме за истински набор. Пени имаше карбонови индига, а един журналист пък притежаваше от онези вечни бележничета с пластмасови листчета; на тях се правят прекрасни отпечатъци. После им пожелах приятна сутрин и си тръгнах.

Добрахме се до личния кабинет на Пени; щом влязохме вътре, тя припадна. Отнесох я в моя кабинет, сложих я на кушетката, после седнах на бюрото си и няколко минути просто се тресох от нерви.

Останалата част от деня и двамата не ни биваше за нищо. Продължихме както обикновено, само дето Пени отклоняваше всички обаждания, като измисляше всевъзможни извинения. Вечерта трябваше да произнеса реч и аз сериозно се замислих дали да не се откажа от ангажимента. Оставих обаче цял ден новините включени и не чух нито дума за инцидента тази сутрин. Ясно ми беше, че те ще проверят отпечатъците, преди да рискуват — в края на краищата се смяташе, че аз съм премиер министърът на Негово Имперско Величество; щяха да искат потвърждение. Така че доколкото вече бях написал речта и бях влязъл в програмата, реших да я произнеса. Не можех дори да се посъветвам с Дак: той беше чак в Тихо сити.

Беше най-добрата ми реч. Вложих в нея онези елементи, които един комик може да използва, за да овладее паниката в обхванат от пожар театър. След като изключиха звукоснимателя, само зарових лице в дланите си и заплаках, докато Пени ме потупа по рамото. Въобще не бяхме обсъждали ужасната каша.

Родж кацна в двадесет нула нула по Гринуич — горе-долу по времето, когато аз привършвах — и ми се обади веднага, щом се прибра. С безизразен, монотонен глас аз му разправих цялата мръсна история; той слушаше, като дъвчеше угасналата си пура, а по лицето му не можеше да се прочете нищо.

Накрая казах почти умоляващо:

— Трябваше да си дам отпечатъците, Родж. Нали разбираш? Нямаше да е в характера, ако откажех.

Родж заяви:

— Не се безпокойте.

— А?

— Казах „Не се безпокойте.“ Когато съобщението за тези отпечатъци пристигне от Бюрото по идентификацията в Хага, ви очаква малка, но приятна изненада — а нашия бивш приятел Бил го очаква далеч по-голяма изненада, само дето няма да е приятна. Ако си е получил някои от сребърниците предварително, ония сигурно ще му ги съдерат от кожата. Много се надявам, че ще го направят.