Читать «Двойна звезда» онлайн - страница 5

— Доста време ти отне — озъби ми се той.

Измъкнах се с едно „Нима?“ и се огледах. Както и очаквах, апартаментът беше скъп, но набоклучен и имаше поне една дузина използвани стъклени чаши и още толкоз за кафе, разпилени тук и там; не трябваше много акъл, за да се види, че съм просто последният от множеството гости. Проснал се на един диван, насреща ми се чумереше друг мъж, на когото като за начало лепнах етикета „космонавт“. Погледнах въпросително, но не ми го представиха.

— Е, сега поне си тук. Хайде да се захванем с работа.

— Разбира се. Което ми напомня — добавих, — че се говореше нещо за премия или за предварителен хонорар.

— А, да — той се извърна към мъжа на дивана. — Джок, плати му.

— За какво?

— Плати му!

Сега вече знаех кой е шефът, макар, както щях да разбера, обикновено нямаше особени съмнения за това, когато Дак Броудбент беше в някое помещение. Другият бързо се изправи, все още начумерен, и ми отброи една петдесетачка и пет десетачки. Прибрах ги небрежно, без да ги броя, и казах:

— Джентълмени, аз съм на ваше разположение.

Едрият захапа устната си.

— Първо искам тържествено да се закълнеш дори и на сън да не говориш за тази работа.

— Ако само думата ми не стига, нима клетвата ми ще свърши повече работа? — погледнах по-дребния, който пак се бе отпуснал на дивана. — Не мисля, че сме се срещали. Аз съм Лоренцо.

Той ми хвърли един поглед и отмести очи. Моят познайник от бара бързо заяви:

— Имената тук нямат значение.

— Нямат ли? Преди да почине, моят почитаем баща ме накара да му обещая три неща: първо, никога да не смесвам уискито с нещо друго освен с вода; второ, винаги да игнорирам анонимните писма; и последно, никога да не разговарям с непознат, който отказва да си каже името. Приятен ден, господа — и се насочих към вратата с техните сто империала да ми топлят джоба.

— Стой! — аз спрях. Той продължи:

— Ти си абсолютно прав. Аз се казвам…

— Капитане!

— Стига, Джок. Аз съм Дак Броудбент; а онзи, дето ни се блещи, е Жак Дюбоа. И двамата сме воаяжьори — майстор пилоти, всички класове, всякакви ускорения.

Поклоних се.

— Лоренцо Смайд — казах скромно, — жонгльор и артист, връзка чрез клуб „Агнетата“ — и си отбелязах наум да си платя членския внос.

— Добре. Джок, що не опиташ за разнообразие да се усмихнеш. Лоренцо, съгласен ли си да пазиш нашата работа в тайна?

— Под роза. Това е разговор между джентълмени.

— Независимо дали ще приемеш работата?

— Независимо дали ще постигнем съгласие. Аз съм само човек, но като се изключат незаконните методи за разпит, що се отнася до мен вашата тайна е в безопасност.

— Лоренцо, на мен ми е съвсем ясно какво ще направи неодексокаинът с челния мозък на някой човек. Не очакваме невъзможни неща.

— Дак — възбудено каза Дюбоа, — това е грешка. Ние би трябвало поне…

— Млъквай, Джок. В този момент не искам никаква хипноза. Лоренцо, искаме да направиш едно превъплъщение. Само че то трябва да е толкова съвършено, че никой — имам предвид точно никой — никога да не разбере, че е станало такова нещо. Можеш ли да свършиш такава работа?