Читать «Двойна звезда» онлайн - страница 3

Измуфтената напитка пред мен вече не ме привличаше; исках просто моят домакин да се върне, за да мога да си тръгна учтиво. Изведнъж се сетих, че той беше погледнал към тях, точно преди да излезе тъй бързо, и се зачудих дали марсианците имат нещо общо с това. Загледах се в тях и се опитах да разбера дали обръщат внимание на нашата маса, само че как да разбереш къде гледа един марсианец или пък какво мисли? Ето ти още нещо, което не ми харесваше у тях.

Поседях няколко минути, като се заглавичквах с питието и се чудех какво ли е станало с моя приятел космонавта. Бях се надявал, че гостоприемството му може да включи една вечеря и — ако си станем достатъчно simpatico — евентуално дори мъничък краткосрочен заем. Останалите ми перспективи бяха — признавам си! — доста профирни. Последните два пъти, когато се бях опитал да звънна на моя импресарио, автоматичният му секретар само записа съобщението ми и ако довечера не пуснех някоя монета във вратата, стайчето ми нямаше да се отвори за мен… Ето в какво затруднено положение се бях озовал: бях стигнал дотам да спя в кабинка, която се отваря с монети.

Насред меланхоличните ми размишления един келнер ме докосна по лакътя.

— Търсят ви, господине.

— А? Много добре, приятел, ще донесеш ли един инструмент на масата?

— Съжалявам, господине, но не мога да прехвърля разговора. Кабина 12 във фоайето.

— О-о. Благодаря — отвърнах аз колкото мога по-топло, тъй като не бях в състояние да му дам бакшиш. На излизане заобиколих отдалеч марсианците.

Скоро видях защо не ме бяха свързали на масата — кабина 12 беше с максимална секретност: звукоизолирана, непрозрачна, оборудвана със скремблър. На екрана нямаше никакъв образ и той не се проясни дори и след като вратата се заключи зад мен. Остана си млечно бял чак докато не седнах долу и не наместих лицето си в рамката, а сетне непрозрачните облаци се стопиха и аз установих, че гледам право в моя приятел космонавта.

— Съжалявам, че така ти се измъкнах — бързо рече той, — но много бързах. Искам да дойдеш веднага в стая 2106 на „Айзенхауер“.

Не ми даде никакво обяснение. „Айзенхауер“ е хотел, който има също тъй малко шансове сред космонавтите, както „Каса Маняна“. Подушвах неприятности. Човек не се запознава с някой чужденец в бара и после да настоява той да иде в някоя хотелска стая — е, във всеки случай не с чужденец от същия пол.

— Защо? — попитах.

Космонавтът придоби специфичното изражение, което имат хората, навикнали да им се подчиняват без въпроси; аз го изучавах с професионален интерес — то не прилича на гняв, а по-скоро е като гръмоносен облак точно преди бурята. Сетне той се овладя и тихо отвърна:

— Лоренцо, няма никакво време за обяснения. Свободен ли си за работа?

— Професионален ангажимент ли имаш предвид? — отговорих бавно аз. За един ужасяващ миг заподозрях, че той ми предлага… е, ти знаеш какво — бачкане. Дотогава бях запазил професионалната си гордост неопетнена независимо от камъните и стрелите на несправедливата съдба.