Читать «Двойна звезда» онлайн - страница 4

— О, професионален, разбира се! — бързо ми отвърна той. — Трябва ни най-добрият актьор, когото можем да намерим.

Не позволих облекчението да се изпише на лицето ми. Вярно е, че бях готов да върша каквато и да е професионална работа — с удоволствие бих изиграл балкона в „Ромео и Жулиета“ — само че не е за препоръчване да се показваш нетърпелив. — От какво естество е ангажиментът? — попитах. — Календарът ми е почти пълен.

Той не ми обърна внимание.

— Не мога да ти обясня по телефона. Може и да не знаеш, но всяка скремблираща верига може да бъде дезаскремблирана, стига да имаш нужното оборудване. Бързо си довлечи задника тук!

Беше припрян, затова аз можех да си позволя да не припирам.

— Хайде сега — запротестирах, — за какъв ме мислиш? За нощен пазач? Или за някой неопитен младок, дето умира за привилегията да носи копие? Аз съм Лоренцо! — вирнах брадичка и придобих оскърбен вид. — Какво ти е предложението?

— Ъ-ъ… По дяволите, Не мога да ти кажа по телефона. Колко получаваш?

— А? За професионалната ми заплата ли питаш?

— Да, да!

— За еднократно участие или за седмица? Или при свободно договаряне?

— Ъ-ъ, няма значение. Колко получаваш за един ден?

— Минималната ми такса за еднократно участие е сто империала — това си беше простата истина. О, случвало се е понякога да плащам скандални суми на посредника, но поръчителят никога не е прочитал в договора по-малко от подобаващото ми заплащане. Всеки човек си има своите стандарти. По-скоро бих гладувал.

— Чудесно — бързо отговори той, — сто империала в брой, на ръка в минутата, в която се появиш тук. Само че побързай!

— А? — с внезапно разочарование осъзнах, че спокойно бих могъл да кажа двеста или дори двеста и петдесет. — Само че аз не съм се съгласявал да приема ангажимента.

— Да не ти пука! Ще го обсъдим, когато дойдеш. Стотачката е твоя, даже и ако ни отхвърлиш предложението. Ако приемеш — е, смятай я за премия, която е извън заплащането. Сега ще се размърдаш ли да дойдеш тук?

Кимнах.

— Положително, господине. Имайте малко търпение.

За късмет „Айзенхауер“ не е много далеч от „Каса“, тъй като нямах и грош, за да си платя вакуумната капсула. Макар сега изкуството на бързоходството да е почти изчезнало, аз му се наслаждавам, а и то ми дава време да обмисля нещата. Не съм глупак; ясно ми беше, че когато някой иска насила да даде пари някому, е време да се проверят картите, защото почти сигурно работата ще включва нещо незаконно, опасно или и двете едновременно. Не че вдигах голяма патардия заради законността qua такава; бях съгласен с Барда, че Законът често пъти е идиот. В общи линии обаче се движа в правилната посока.

Сега разбирах, че нямам достатъчно факти, така че ги изхвърлих от ума си, заметнах пелерината си през дясното си рамо и закрачих, като се наслаждавах на мекото есенно време и богатите и разнообразни ухания на големия град. При пристигането си реших да пренебрегна главния вход и да взема скоростния асансьор от подземния етаж до двадесет и първия. Имах смътното усещане, че не това е мястото, където да позволя на публиката ми да ме разпознае. Моят приятел воаяжьорът ми отвори вратата.