Читать «Смъртта на магьосника» онлайн - страница 30

Алуша погледна към оловносивото небе. Дали щеше да завали сняг? Надяваше се, че не, но ако завалеше, поне беше дошла на именния ден на Мериън да почете паметта на приятелката си. Алуша духна върху замръзналите си пръсти и погледа как се изпарява горещият й дъх. Ребека трябваше да дойде с нея, но мистрес Фейнър настоя, че ако иска да се повози в каруцата с прането до църквата, трябва да потеглят незабавно. Мистрес Фейнър трябваше да достави спално бельо на мастър Реджиналд в Горския хан и на Ребека щеше да й се наложи да тича, ако искаше да ги настигне. Алуша нямаше как да възрази на това, но сега в пустото гробище си помисли, че май трябваше да изчака. «Ох, почуди се тя, къде ли се беше запиляла Ребека? Кога ли щеше да дойде?»

Алуша се спря до надгробния камък на баба си и се загледа в църквата — стара постройка от древни камъни. Нефът беше дълъг като хамбар. Наистина сър Едмънд наскоро подмени керемидите по покрива и направи каквото можа да се изгладят камъните по извисяващата се квадратна кула. През един от тесните прозорци на кулата се процеждаше светлина от свещ. Отец Матю винаги я палеше, за да служи като фар, когато морската мъгла се стелеше и обвиваше околността с плътното си сиво наметало. Само светлините на свещите, както и на факлите от замъка, можеха да ориентират хората, а Корф беше опасно място. На север, изток и запад се простираха гъсти древни гори, пълни с тресавища, мочурища и разни други коварни местности. Момичетата си шушукаха за елфите и таласъмите, които живеят под листата или се крият в хралупите на старите дъбови дървета, за странните звуци и гледки, за блуждаещите огньове, които всъщност бяха духовете на умрелите, реещи се из мочурищата.

Алуша се огледа из мрачния църковен двор — започваше да пада мъгла, макар да бе още рано през деня, тя вече протягаше студени пръсти от морето. Тя уви около себе си наметалото, което бе взела назаем от баща си — войнишко наметало от чиста вълна, поръбено с дребни вълнени фъндъци и с голяма качулка за главата. Зачуди се дали отец Матю беше в църквата и дали ще се покаже. Можеше да се престори, че събира билки, но разбира се, истинските билки не разцъфваха преди май, а до пролетта имаше цяла вечност.

Алуша търсеше надгробната могила на Мериън — малката купчинка черна пръст, която отбелязваше последната обител на близката й приятелка. Мериън с веселите очи, вечно усмихната, чийто труп бе намерен под лепкавата тиня на сметището във външния двор на замъка. Тя беше първата убита от стрела — и то от много близко разстояние. Бащата на Алуша разправяше, че стрелата пронизала почти цялото тяло на бедната Мериън. Докторът на замъка, заедно с отец Матю и стария отец Андрю, подпомагани от мистрес Фейнър, бяха подготвили тялото за погребението. Алуша и останалите момичета не бяха допуснати, но тя беше успяла да се измъкне онзи следобед и се бе шмугнала през вратата. Сега й се искаше да не го беше сторила. Лицето на Мериън беше ужасяващо бледо, имаше тъмни кръгове около изцъклените очи, а монетите се бяха изтърколили от тях. Все още имаше петна от кръв около устата и бяха увили раната с толкова много парцали, че гръдта й изглеждаше подута.