Читать «Защото те обичам» онлайн - страница 211

Той погледна към фургона и въздъхна със съжаление. Тя сигурно спеше дълбоко и щеше да бъде жестоко да я буди. Но утре вечер…

Утре вечер, следващите вечер и нощи, и всички останали нощи им принадлежаха до края на живота. И той нямаше да пропусне нито една.

* * *

Буба пропълзя до фургона на Хил и тихо подвикна името.

Уплашена, че Кланси се е върнал, тя излетя до входа и разтвори брезента.

— Аз съм, Буба.

Раменете й се отпуснаха в облекчение.

— Какво правиш толкова късно през нощта?

Тя шепнеше, Буба също.

— Донесох ти това.

Свободната й ръка затули устата, сподавяйки зародилия се в гърлото й силен стон. Познатата торбичка със скъпоценности беше странно тежка.

— Откъде я взе?

Гърлото й се беше свило така, че едва успя да изрече думите.

Буба не отговори на въпроса й.

— Той повече няма да убива невинни като Люк. Аз се погрижих за това.

Буба беше убил Кланси!

— Хората, които купиха фургона…

— Проследих го и видях да излиза с торбата. Никой не пострада и те не разбраха нищо.

Тя внезапно проумя колко се бе променил Буба. Той не беше вече онова момче, което представляваше до преди няколко седмици. Този изправен млад мъж не напомняше почти с нищо за онова момче. Челюстта му бе възприела необичайна твърдост, а в очите му се четеше горчиво недоверие към всичко. Кога се бе появил опитът, изместил толкова бързо цялата му детска наивност? Той бе посрещнал погледа й съвсем спокойно, а само преди няколко седмици би извърнал пламналото си лице встрани.

Сълзи замрежиха очите й. Това прекрасно момче бе станало мъж и бе познало всички онези задължения, с които се налагаше да се справят мъжете. Той бе отмъстил за брат си, но същевременно бе отмъстил и за нея. Тя не знаеше как е научил за Кланси и не се осмели да го пита. Благодарение на Буба той беше мъртъв и смъртта му бе донесла свобода на Рос.

Тя погали бузата на Буба с върха на пръстите си. Беше немислимо да му благодари, че е убил човек заради нея, но искаше да му покаже какво означаваше това за нея.

— Знаеш ли за Рос?

Той кимна.

— Никой никога няма да чуе нищо от мен, Лидия. И той никога няма да научи за теб и…

Той не довърши изречението си.

— Ти върна живота и свободата на двама ни. Първият път, когато лежах в гората и исках да умра. И сега отново. Ние сме ти длъжници, Буба.

Той поклати глава, отричайки.

— Аз дължах това на Люк.

Тя погледна торбичката с бижутата.

— Не ми трябва.

— Не мисля така.

— Не е нито моя, нито на Рос.

— А бебето? Какво ще кажеш за Лий?

Но разбира се! Един ден щяха да разкажат на Лий за майка му! Рос сигурно щеше да поиска да му даде нещо нейно. Лидия реши да скрие торбичката със скъпоценностите в един от кашоните с багаж и да остави Рос да я «открие». Сигурно щеше да я съхрани за Лий.

— Да, сигурно си прав. Тя наистина принадлежи на Лий.