Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 242

Уилям Текери

И тъй, при звука на този вълнуващ боен призив Джордж избяга от нежната прегръдка, в която се бе помайвал. И макар властта на Амелия върху него да бе слаба, той се срамуваше, задето тъй дълго го беше задържала. Същото чувство на нетърпение и възбуда цареше между всички наши приятели, с които се виждахме от време на време — от пълничкия майор, който водеше полка на бой, до малкия подпоручик Стъбл, който този ден щеше да носи знамето.

Когато полкът потегли, слънцето тъкмо изгряваше. Гледката бе величествена — музиката водеше колоната и свиреше полковия химн — сетне идваше командирът, майорът, яхнал едрия си кон Пирам, след него гренадирите, предвождани от техния капитан. В центъра се виждаха знамената, носени от старшия и младшия подпоручик, а подир тях вървеше Джордж, начело на своята дружина. Той погледна нагоре, усмихна се на Амелия и отмина; а сетне и звуците на музиката заглъхнаха в далечината.

Глава XXXI

В която Джоз Седли се грижи за сестра си

Понеже всички висши офицери бяха призовани другаде да изпълнят дълга си, Джоз Седли остана да командува малката колония в Брюксел. Намиращата се под заповедите му дружина се състоеше от болната Амелия, белгиеца Изидор, негов прислужник, и камериерката, която изпълняваше длъжността на прислужница за обща работа на цялото домакинство. Макар духът му да бе смутен, а почивката — разстроена от посещението на Добин и от станалите сутринта събития, Джоз остана в леглото в продължение на много часове, като се търкаляше там буден, докато настъпи обичайния му за ставане миг. Слънцето бе високо на небето и нашите смели приятели от… полк бяха вече изминали няколко мили, преди мирният гражданин да се бе появил на закуска, облечен в своя халат на цветя.

Джоз бе много спокоен относно заминаването на зет си. Дори може би в дъното на сърцето си бе доволен, че Озбърн го няма, тъй като в негово присъствие Джоз играеше твърде второстепенна роля в домакинството, а и Озбърн не се свенеше да показва презрението си спрямо едрия цивилен. Но Еми винаги бе много добра и мила към него. Тя именно се грижеше за удобствата му, внимаваше да се поднасят любимите му яденета и се разхождаше и яздеше с него (за което имаше много, прекалено много случаи… та нали Джордж все го нямаше!) и изправяше сладкото си лице между неговия гняв и презрението на съпруга си. Много пъти тя плахо бе смъмряла Джордж в защита на брат си, обаче съпругът й веднага пресичаше молбите й по свойствения си рязък начин. «Аз съм честен човек — казваше той — и ако изпитвам някакво чувство, показвам го, както прави това всеки честен човек. Дявол да го вземе, как можеш да искаш от мене да се държа с уважение към такъв глупак като брат ти?» Така че Джоз бе доволен от отсъствието на Джордж. Цивилната шапка и ръкавиците му, сложени върху скрина, както и мисълта, че притежателя им го няма, пораждаха у Джоз таен радостен трепет «Той няма да ме безпокои тази сутрин с контешката си надутост и с дързостта си» — мислеше си Джоз.