Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 241

Ако капитан Добин очакваше да получи някаква утеха и облекчение лично за себе си, след като види Амелия още веднъж преди тръгването на полка, това негово себелюбие бе наказано тъкмо тъй, както заслужаваше подобен ужасен егоизъм. Вратата на спалнята на Джоз се отваряше към всекидневната, която бе обща за цялата семейна компания, а срещу тази врата се намираше спалнята на Амелия. Свиренето на войнишките рогове бе събудило всички — сега вече нямаше смисъл да се крие. Прислужникът на Джордж събираше багажа в стаята му, а Озбърн влизаше и излизаше от съседната спалня, като му подхвърляше вещите, които смяташе, че ще е необходимо да вземе за похода. И тогава за Добин се откри възможността, за която сърцето му жадуваше, и той зърна още веднъж лицето на Амелия. Но как изглеждаше това лице. Тъй бледо, с такъв безумен и отчаян израз, че след това споменът за него го преследваше като престъпление и видът му го караше да изпитва неописуема болка от ожидание и жал.

Тя бе загърната в бяла сутрешна роба, косата й се спущаше по раменете, а големите й очи гледаха вперено и без блясък. За да помогне при приготовленията за заминаването и да покаже, че и тя може да бъде полезна в настоящия критичен момент, тази клета душица бе взела един Джорджов колан от чекмеджето и следваше мъжа си насам-натам с колана в ръка, като наблюдаваше мълчаливо събирането на багажа. Тя излезе от стаята и застана облегната на стената, притиснала до гърди пояса, чийто тежък ален пискюл падаше надолу като някакво голямо, кърваво петно. Остро чувство за виновност прониза нашия нежно сърдечен капитан, когато я погледна. «Мили боже — мислеше си той, — и аз посмях да надникна в скръб като тази!» А не можеше да й помогне; нямаше средства, с които да облекчи и утеши тази безпомощна и безмълвна мъка. Той се спря за миг и я погледна, безсилен и разкъсван от жал, също както баща би погледнал своето обхванато от болка дете.

Най-после Джордж хвана Еми за ръка и я поведе назад към спалнята, откъдето след това излезе самичък. Това бе моментът на раздялата и след малко него вече го нямаше.

«Слава богу, че се свърши» — помисли си Джордж, като бягаше надолу по стълбата със сабя под мишница. Той изтича към сборното място, където бе строен полкът и накъдето войниците и офицерите бързо се отправяха от квартирите си. Кръвта му биеше силно, а бузите му горяха. Войната, тази голяма игра, щеше да се развихри и той щеше да бъде един от играчите. Каква бясна възбуда, каква смесица от съмнение, надежда и удоволствие! Какъв голям бе шансът за печалба или загуба! Какво представляваха другите, направлявани от случая игри, в които бе участвувал, в сравнение с тази! Още от момчешките си години този младеж се бе хвърлял във всички видове състезания, които изискваха атлетични способности и смелост. Първенец на училището и полка си, той навсякъде бе следван от одобрителните викове на другарите си. От момчешкия мач на крикет до полковите състезания той бе спечелвал стотици победи. И където и да отидеше, мъжете и жените се възхищаваха от него и му завиждаха. Има ли други качества, с които човек да печели повече възторг и бързи похвали, отколкото с физическата сила, телесното надмощие и смелостта? Още от незапомнени времена певците и поетите са възпявали силата и храбростта. И от Троянския разказ до ден-днешен поезията винаги си е избирала за герой боеца. Чудно, дали защото тайно в сърцето си хората са страхливци, та затова толкова се възхищават от храбростта и награждават и обожават бойната смелост повече от всяко друго качество?