Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 23

— Още утре ще си отиде, хитро същество такова — каза мисис Седли твърде енергично.

— Ако не тя, друга — и защо да не е тя, мисис Седли? Що се отнася до мене, пет пари не давам коя ще се омъжи за него. Нека Джоз направи това, което му харесва.

След малко гласовете затихнаха или се заместиха от нежната, но неромантична музика на носовете; и тишината в дома на Джон Седли, ескуайър, от Ръсъл Скуеър и борсата, се нарушаваше само когато черковният часовник отброяваше часа, а нощният пазач го съобщаваше.

Когато настъпи утрото, добродушната мисис Седли вече не мислеше да изпълни заплахите си към мис Шарп, защото, макар да няма нищо по-проницателно, по-обикновено и по-оправдано от майчинската ревност, все пак не й се щеше да повярва, че малката, смирена, признателна и блага възпитателка ще се осмели да пожелае подобна величествена личност, като административния началник на Богли Уола. Освен това молбата за продължаване отпуска на младата девойка бе вече изпратена и щеше да е трудно да се търси предлог да я отпратят начаса.

Сякаш всички сили желаеха нещата да се наредят в полза на благовъзпитаната Ребека, та дори и природните стихии (макар че отначало тя не бе склонна да приеме влиянието им като благоприятно за нея) се намесиха да й помогнат. В деня, определен за разходка до Воксхол, Джордж Озбърн дойде за вечеря, а възрастните отидоха на гости на общинския съветник Болс. Тогава се разрази такава буря, каквато обикновено се случва, когато човек реши да отиде във Воксхол и младите се принудиха да си останат у дома. Мистър Озбърн никак не изглеждаше разочарован от това. Той и Джоузеф Седли изпиха подобаващо количество портвайн, tête-à-tête в столовата, през което време Седли разправи цяла серия от най-хубавите си индийски историйки, тъй като в мъжка компания бе необикновено словоохотлив. Сетне мис Амелия Седли игра ролята на домакиня в приемната и тези четирима млади хора прекараха заедно такава приятна вечер, че всички изразиха по-скоро доволство от бурята, която бе станала причина да отложат посещението си във Воксхол.

Озбърн бе кръщелник на Седли и през тези двадесет и три години се чувствуваше като човек от семейството. Когато беше на шест седмици, той получи от Джон Седли сребърна чаша; на шест месеца — свирка и звънчета от корал и злато; а от юношеските си години нататък на Коледа редовно получаваше от стария джентълмен парични дарове. Спомняше си, че веднъж след ваканция, когато Джоузеф Седли беше оперен юноша, а той — дръзко десетгодишно хлапе, първият здравата го беше напердашил. С други думи, Джордж бе толкова близък със семейството, колкото можеха да го направят тези всекидневни прояви на добрина и интимност.

— Спомняш ли си, Седли, как се бе разгневил, когато отрязах пискюлите на високите ти ботуши и как мис… хм… как Амелия ме спаси от побой, като падна на колене и помоли брат си Джоз да не бие малкия Джордж?

Джоз си спомняше това бележито обстоятелство твърде добре, но се закле, че напълно го е забравил.