Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 201

Срещата свърши и Ребека трябваше да се върне в хотела си, където цялата компания от предишната вечер се бе събрала на прощална закуска. Ребека си взе сбогом с Амелия с такава нежност, която подхожда на две обичащи се като сестри жени. След като си послужи добре с носната кърпичка и стоя увиснала на шията на приятелката си, сякаш се разделяха завинаги, тя размаха от прозореца кърпичката си (която впрочем бе съвсем суха), докато екипажът потегляше, след което се върна на масата за закуска и като се има предвид вълнението й, изяде няколко дребни морски раци с доста голяма охота. Докато дъвчеше тези деликатеси, разправи на Родън какво се бе случило между нея и Бригс през време на сутрешната й разходка. Надеждите й бяха много големи и тя сполучи да накара съпруга си да сподели всичките й мнения, независимо от това дали те имаха тъжен или весел характер.

— А сега, миличък, ще бъдеш така добър да седнеш на писалищната маса и да напишеш едно хубаво малко писъмце на мис Кроли, в което ще кажеш, че си добро момче и други подобни неща. — Така че Родън седна и написа с голяма бързина: «Брайтън, четвъртък» и след това: «Скъпа ми лельо». Тук обаче въображението на смелия офицер му измени. Той захапа края на писалката си и вдигна поглед към жена си. Тя не можа да се удържи да не се разсмее на печалната му физиономия; и като се заразхожда напред-назад из стаята с ръце на гърба си, малката жена започна да диктува едно писмо, което той записваше:

— «Преди да замина от родината си да се впусна в поход, който може да се окаже съдбоносен…»

— Какво? — каза Родън с известно учудване, обаче веднага схвана хумора на положението и написа продиктувания израз, като се ухили.

— «… който може да се окаже съдбоносен, аз дойдох насам…»

— Защо да не кажем «дойдох тук», Беки? Граматично така е по-правилно — намеси се кавалеристът.

— «Аз дойдох насам — настоя Беки, като тропна с крак, — за да кажа сбогом на своята най-добра и най-скъпа приятелка. Умолявам те, преди да замина, за да не се върна може би никога, да ми позволиш да стисна ръката, от която през целия си живот съм получавал само добрини.»

— «… през целия, си живот съм получавал само добрини» — повтори като ехо Родън, като записваше думите и се чудеше на съчинителските си способности.

— «От тебе искам само едно — да не се разделяме сърдити. По известни въпроси, макар и не по всички, аз притежавам нашата фамилна гордост. Ожених се за, дъщерята на художник и не се срамувам от тази своя връзка.»

— Да, бога ми, че не се срамувам! — възкликна Родън.

— Ах ти, глупчо такъв! — каза Ребека, като го щипна по ухото и погледна да види дали не прави правописни грешки. — «Умолявам» се пише не с «о» а с «у».

И той поправи грешката си, прекланяйки се пред по-големите знания на малката си женичка.

— «Аз смятах, че ходът на моята любов ти е известен — продължи Ребека. — Знаех, че мисис Бют Кроли я одобрява и насърчава. Но аз не виня никого. Ожених се за бедна жена и с доволство ще се придържам към онова, което съм сторил. Остави богатството си на когото искаш, скъпа лельо. Аз никога не ще се оплаквам от начина, по който ще се разпоредиш с него. Бих желал да вярваш, че те обичам заради самата тебе, а не заради парите ти. Бих желал също да се сдобрим, преди да напусна Англия. Нека, нека да те видя, преди да тръгна. След няколко седмици или месеца може да е вече късно, а не мога да понеса мисълта, че ще напусна страната, без да съм чул една добра дума за сбогом от тебе.»