Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 20

Веднъж, като разглеждаше някакви рисунки, които Амелия бе изпратила от училище, Ребека попадна на една, която я накара да избухне в сълзи и да напусне стаята. Това се случи в деня, когато Джоз Седли се появи за втори път.

Амелия излезе бързо подир приятелката си, за да разбере причината на този изблик на чувства, след което нежносърдечната девойка се завърна без другарката си, също тъй развълнувана.

— Знаеш ли, мамо, учител по рисуване ни беше баща й, който правеше по-голяма част от рисунките ни.

— Любов моя! Положителна съм, че чух веднъж мис Пинкъртън да казва как той никога не се докосвал до тях, само ги монтирал.

— Е, да, то се наричаше монтиране, мамо. Ребека си спомнила рисунката и как баща й работил върху нея. Мисълта я обхванала изведнъж — и затова, знаеш тя…

— Клетото дете, толкова е чувствително! — каза мисис Седли.

— Бих желала да можеше да остане още една седмица при нас — каза Амелия.

— Страшно много прилича на мис Кътлър, с която се виждах в Думдум, само че е по-хубава. Сега е омъжена за Ланс, артилерийския лекар. Знаеш ли, мамо, веднъж Куинтин, от четиринадесетия полк, се обзаложи…

— О, Джоузеф, знаем тази история — каза Амелия, като се засмя. — Вместо пак да ни я разказваш, накарай мама да пише на този някой си сър Кроли и да го помоли да даде малко отпуск на милата, клета Ребека, — ето я и нея, със зачервени от плач очи.

— Сега съм по-добре — каза девойката с възможно най-сладката усмивка, като пое ръката на добродушната мисис Седли и я целуна почтително. — Колко сте мили всички към мене! Всички — прибави тя със смях — освен вие, мистър Джоузеф.

— Аз! — каза Джоузеф, като за миг се подвоуми дали да си отиде. — Боже мой! Мили боже! Мис Шарп!

— Да! Как можахте да бъдете толкова жесток, че да ме накарате да ям на обед онази ужасна гозба с пипера още първия ден, когато ви видях? Вие не сте тъй добър към мене, както милата Амелия.

— Той не те познава тъй добре — провикна се Амелия.

— Да му мисли онзи, който не е добър към тебе, мила — каза майката.

— Пилафът беше прекрасен; наистина беше — каза Джоузеф съвсем сериозно. — Може би не е имало достатъчно лимонов сок в него; да, вярно, че нямаше.

— Ами онези чили?

— Божичко, как ви накараха да извикате! — каза Джоз, като си спомни смешната случка и избухна в смях, който секна съвсем внезапно както обикновено.

— Не знам дали вече ще ви оставям да ми избирате гозбите — каза Ребека, докато отново слизаха за обед. — Не мислех, че мъжете обичат да правят бели на клетите безобидни момичета.

— За бога, мис Ребека, за нищо на света не бих желал да ви навредя.

— Така е — отвърна тя. — Знам, че не бихте го направили — и тя стисна съвсем лекичко китката му с малката си ръчица, след което я отдръпна изплашена, като погледна за миг лицето му, а сетне надолу към килима. Не мога да кажа, че сърцето на Джоз не трепна при това несъзнателно, плахо, мило движение от страна на безхитростната девойка.