Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 195

— О, Джордж, как ли страда клетото ти сърце при мисълта, че си разделен с баща си!

— Да, наистина страда — каза Джордж с измъчено лице.

Но той не може да ти се сърди дълго — продължи тя. — Никой не би могъл да стори това, уверена съм. Той трябва да ти прости, скъпи ми, добри съпруже. О, аз никога няма да си простя, ако не го направи.

— Това, което ме тревожи, клета моя Еми, то е не моето нещастие, а твоето — каза Джордж. — Нямам нищо против малко бедност; и смятам, без да съм суетен, че имам достатъчно дарби да си пробия самичък път.

— Разбира се, че имаш — намеси се жена му, която предполагаше, че войната ще се прекрати и съпругът й ще стане веднага генерал.

— Да, ще успея да си пробия път както всеки друг — продължи Озбърн, — но как мога да понеса мисълта, че ти, скъпо мое момиче, ще бъдеш лишена от онези удобства и онова положение в обществото, което моята жена има право да очаква? Обичаното ми момиче в казарма; съпруга на военен в пътуващ полк; подложена на всякакъв вид безпокойства и лишения! Това ме прави тъй нещастен.

Спокойна, че това е едничката причина за тревогите на съпруга й, Еми взе ръката му и със светнало лице и усмивка на уста му затананика онази песенчица, в която героинята, след като укорява съпруга си, че не е достатъчно внимателен към нея, обещава «да му кърпи панталоните и да му приготовлява грог», ако той й е верен, ако я обича и е добър и ако не я изоставя.

— Освен туй — каза тя след малко мълчание, през време на което изглеждаше тъй хубава и щастлива, както би желала това всяка млада жена — нима две хиляди лири стерлинги не представляват огромна сума?

Джордж се разсмя на нейната наивност; и най-после те слязоха да вечерят, като Амелия бе увиснала на ръката му и продължаваше да тананика същата песенчица, чувствувайки се по-доволна и по-спокойна, отколкото бе от няколко дни насам.

Така тази отдавна чакана вечеря, вместо да бъде тъжна, се оказа крайно оживена и весела. Възбудата от похода противодействуваше в съзнанието на Джордж на потиснатостта, причинена от писмото, с което го обезнаследяваха. Добин продължаваше да играе ролята на бърборко. Той забавляваше компанията, като разказваше за армията в Белгия, където нямало нищо друго, освен празненства, веселие и светски живот. Сетне, като си постави по-особена цел, този ловък в маневрите си капитан се залови да описва как мисис майор О’Дауд опаковала своите дрехи и дрехите на майора и как най-хубавите му еполети били поставени в кутията за чай, а знаменитият й жълт тюрбан, украсен с пера от райска птица и завит в кафява хартия, бил заключен в тенекиената кутия за цилиндъра на майора. По-нататък Добин се запита какво ли въздействие този тюрбан би могъл да окаже в двора на френския крал в Гант или на големите военни балове в Брюксел.

— Гант! Брюксел! — извика Амелия, като изведнъж, се сепна. — Да не би полкът да е получил заповед да замине? Джордж, така ли? — Сянка на ужас премина по сладкото усмихнато лице и тя се вкопчи в Джордж сякаш инстинктивно.