Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 154

Упорито зает с тези женитбени планове, получил одобрението и съгласието на мисис Седли, която нямаше голямо желание да съобщи лично работата на съпруга си, мистър Добин отиде да потърси Джон Седли в неговото свърталище в Сити, кафене «Тапиока», където, след затварянето на собствената му кантора и след постигналото го нещастие, клетият съсипан стар джентълмен отиваше всекидневно да пише и получава писмата си и да ги събира в тайнствени, вързопчета, няколко от които носеше в джобовете на жакета си. Не знам нещо по-печално от тази улисаност и тези тайнствени занимания на един разорен човек; писмата от богаташи, които ви показва; смачканите и изпоцапани документи, обещаващи поддръжка и изразяващи съчувствия, които той слага свенливо пред вас и върху които гради надеждите си за възстановяване и бъдещо богатство. Обичният ми читател сигурно е имал случай в своя житейски опит да бъде издебван от не един такъв нещастник. Той ви дръпва в ъгъла, изважда от зяпналия си джоб снопчето книжа и с канапа в уста слага пред вас любимите си отбрани писма. Кой не познава тъжния ревностен полусмахнат поглед, който той ви отправя с безнадеждните си очи?

Добин откри, че веселият, благоденствуващ и шеговит навремето Джон Седли сега се бе превърнал в такъв именно човек. Жакетът му, който биваше тъй спретнат и изящен, сега бе избелял по ръбовете, а копчетата му се бяха протрили. Лицето му бе хлътнало и небръснато; нагръдникът и вратовръзката му висяха отпуснато под заприличалата на торба жилетка. Когато в миналото черпеше приятелите си в някое кафене, той викаше и се смееше по-високо от всеки и караше всички келнери да подскачат наоколо му; а сега бе просто мъчително да го гледаш как смирено и учтиво се държи със стария прислужник Джон от «Тапиока», с помътнели очи, скъсани чорапи и напукани меки обувки, чиято длъжност е да поднася восъчни кръгчета за удряне на печати, мастило в глинени мастилници и листове хартия на посетителите на това мрачно увеселително заведение, където, изглежда, нищо друго не се консумираше. А що се отнася до Уилям Добин, комуто през юношеските години той често беше давал пари за почерпка и когото старият джентълмен хиляди пъти бе правил прицелна точка на шегите си, сега Седли му подаде ръка много колебливо и смирено, като го нарече «сър». Чувство на срам и угризение обхвана Уилям Добин, когато съсипаният стар човек го посрещна и назова така, сякаш самият той беше в нещо виновен за нещастията, които дотолкова бяха принизили Джон Седли.

— Много се радвам да ви видя, капитан Добин, сър — каза той, след като хвърли крадешком един-два погледа към посетителя си (чиято мършава фигура и военен вид запалиха пламъче на възбуда в помътнелите очи на келнера с напуканите обувки и събудиха старата дама в черно, която дремеше сред овехтелите кафени чаши зад тезгяха). — Как са достойният общински съветник и милейди, вашата превъзходна майка, сър? — И когато каза «милейди», той погледна към келнера, сякаш искаше да каже: «Чуваш ли, Джон, аз все още имам приятели, и при това хора с титла и добро име.» — По работа ли идвате при мене, сър? Моите млади приятели, Дейл и Спигът, вършат засега цялата ми работа, докато новата ми кантора стане готова; тъй като, знаете, капитане, аз съм тук само временно. Какво бих могъл да сторя за вас, сър? Желаете ли да вземете нещо?