Читать «Аллах ил Аллах!» онлайн - страница 23

Откакто се разнесоха моите изстрели, които събудиха целия лагер, бяха изминали около два часа, и ето че най-сетне ние петимата напуснахме дуара на високите си седла и потеглихме на изток.

Нарочно се придържахме малко по на север от посоката, в която според предположенията ни яздеха преследваните от нас хора. Искахме не само да ги настигнем, но и да ги изпреварим, а това можеше да стане само при условие че те не ни забележеха преждевременно.

Бишарин-хаджините здравата препускаха с дългите си крака. Дори и най-бързият състезателен кон не може да поддържа тяхното темпо. След четвърт час сигурно бяхме изминали вече една немска миля .

Така се нижеха минутите, докато най-сетне изтекоха цели четири часа. Ездата ни бе много трудна и изморителна, но издържахме. По едно време водачът ни, който беше начело, засенчи с ръка очите си и извика:

— Уакиф — стой! Струва ми се, като че далеч на хоризонта в степта се движат няколко ездачи.

Спряхме нашите камили. Извадих моя далекоглед и го насочих към споменатите тъмни точки. После го подадох и на полковника с думите:

— Това са търсените от нас хора.

— Машаллах! Те са — даде ми право Крюгер Бей. — Значи все пак не са спазили съвсем точната посока така, както предполагахме. Но по този начин още по-бързо и по-лесно ще ни паднат в ръцете.

— По-лесно ли? — попитах със съмнение. — Не ми се вярва.

— Защо не? Та нали са ни пред очите!

— Щом някой от тях се обърне, веднага ще ни забележи. Върху нашите високи животни се виждаме много по-отдалеч, отколкото те върху конете.

— И какво ще направят? — безгрижно попита шейхът. — Намират се насред равнината и няма как да ни избягат.

— Нека изчакаме! Да допуснем, че ги догоним и се наканим да ги заловим. Как ще стане това?

Шейхът ме погледна учудено, защото не можеше да схване какво искам да му кажа.

— Как ще стане ли? Щом ги настигна, веднага ще ги застрелям!

— И така може би ще улучиш твоята скъпоценна и незаменима кобила.

— Аллах ил Аллах! Прав си. Не бива да стреляме.

— Точно това имам предвид. Ала те няма да се церемонят много-много и ще започнат да се целят в нашите животни, защото падне ли камила, ездачът няма да представлява вече никаква опасност за тях.

— Какво ще ни посъветваш?

— Трябва да избегнем откритото нападение и да се опитаме да ги изненадаме. Далеч, далеч на хоризонта се вижда някаква тъмна ивица. Да не би там да има планини?

— Да — отвърна кабирът. — Това са разклоненията на Джебел Дахар.

— Изглежда, че бегълците искат да ги изкачат.

— Съвсем сигурно.

— Е, тогава ще опишем голяма дъга, за да ги изпреварим. Ако правилно преценявам разстоянието, те ще стигнат там горе-долу по обяд и вероятно ще направят почивка. Точно тогава ще ги изненадаме.

Всички намериха това предложение за приемливо. Променихме посоката, в която препускаха хаджините, и скоро не ни беше възможно да виждаме преследваните от нас хора.

Тогава здравата пришпорихме животните. Постепенно тъмната ивица на хоризонта ставаше все по-ясна и по-ясна. Започна да приема все по-определени контури и форми. После се появиха и отделни възвишения, а скоро можеха да се различат и гористите планински склонове.