Читать «Дервишът» онлайн - страница 196

Черният, който стоеше на портата, много добре знаеше, че едно посещение на Лефлър вече не е желателно. Ето защо се удиви, виждайки го сега да идва, и така застана по средата на входа, че плантаторът нямаше как да мине без да се блъсне в него.

— Господарят ти вкъщи ли е? — попита Лефлър.

— Не знам! — отвърна черният, без и цол да се помръдне настрани.

— Но аз знам. Разкарай се!

Същевременно изблъска черния с лакът и мина през портата. Негърът потърка страната си, погледна след него и си замърмори под носа.

Лефлър изкачи стълбището, прекоси преддверието и без да чука, нахълта в стаята на господаря.

Уилкинс тъкмо бе седнал с главния надзорник край масата, вдълбочен в сърдечен разговор. Двамата много се учудиха, виждайки кой влиза, и докато Адлер остана седнал, Уилкинс се изправи.

— Мистър Лефлър? Как влязохте? Никой не е доложил за вас.

— Просто не намерих човек, който да съобщи за мен.

С тези думи Лефлър се настани, без да си свали дори шапката. Това бе направо гавра. Не желаещ вражда между себе си и Лефлър, Уилкинс не знаеше как да се държи. Адлер обаче се надигна бавно от стола и приближи.

— Мистър Уилкинс, желаете ли да повикам няколко слуги?

— Не, не, сър!

— Или ще ви е приятно самият аз да изхвърля този грубиян?… Снемете си шапката, сър… иначе ще вляза в ролята на учителя, който демонстрира на някой хлапак как трябва да подхване човек нещата, та да го направи вежлив!

Адлер пристъпи още една крачка към Лефлър. Сега онзи сне все пак шапка.

— Ако това ви доставя удоволствие, мистър Уилкинс — от мен да мине. По-късно вие толкоз по-учтив ще бъдете спрямо мен. Но тоя господин надзирател ще наредя да изхвърлят.

Адлер сви презрително рамене. Уилкинс му кимна успокояващо и се обърна сам сега към Лефлър.

— Не мога да проумея как след всичко, което се случи, се решихте толкова бързо да ми направите визита.

— Имам си всички основания за това. Желая също да бъде доведена мис Елми, понеже нося поздрави от едно лице, с което тя се намира в много близко родство.

— Има само едно-единствено лице, за което може да се каже това, и това съм аз.

— Наистина ли няма никой друг? Аз все пак мисля, че един годеник би трябвало да е близък на дамата, която е определена да стане негова жена.

Уилкинс наостри слух.

— Говорите за годеник на Елми? Кой ще е той?

— Някой си Артър.

Чувайки това име, Уилкинс трепна.

— Артър? Господи Исусе! Кого имате предвид?

— Нима нямате племенник, който носи това име?

— Действително. Но как стигнахте до идеята да го наречете годеник на дъщеря ми? Вярно, че трябваше да стане, но никой не знаеше нищо по въпроса. Дори Елми и до днес си няма понятие. Не мога да си представя по какъв начин сте се добрал до тази тайна.

— И все пак е много лесно да се предположи. Та нали ви казах, че нося поздрави.

— И да не би от самия Артър?

— От самия него. И не само поздрави нося, но и документи, които вероятно ще са от висша степен важни за вас.

— Документи от него, сър? Значи е жив?

— Това не зная точно. Зная само, че той е съставителят на въпросните документи. Те попаднаха в ръцете ми и аз счетох за свой дълг да ви уведомя.