Читать «Дервишът» онлайн - страница 178

Боми повдигна един дървен капак в ъгъла, под който се намираше четвъртита дупка. Извади едно шише и две чаши и седна с тях срещу белия.

През това време Уолкър се бе огледал в помещението — то заемаше целия блокхаус. Две маси с четири пейки, пъна, на който бе седял преди малко негърът, едно огнище с две гърнета и един тиган, дупката с няколко шишета и чаши, една брадва, два-три ножа, някакъв стар чадър, в единия ъгъл постеля от шума, а в другия купчина дърва за огрев — това бе всичко, което забеляза.

Огнището се намираше под един фронтонен прозорец, през който се изтегляше димът; комин нямаше. Таван също нямаше — заместваше го покривът. Подът се състоеше от здраво утъпкана земя.

Боми улови оглеждащия поглед на своя гост.

— Харесва ли ви моят палат? Като в Ню Йорк или Ню Орлиънс наистина не съм подреден.

— И хич не е и необходимо. Но едно нещо бихте могъл все пак да имате при цялата тая скромност — нещо, от което мъж като вас сегиз-тогиз се нуждае.

— Имам си всичко, от което се нуждая — каза Боми с хитра усмивка, докато гостът вдигна наздравица.

— Даже скривалище?

— Да, сър.

— Но не тук в колибата!

— Как стигнахте до това заключение?

— Би трябвало все пак да се види някаква следа от него.

Негърът се изхили подигравателно.

— Да се види следа от него? Хубаво скривалище би било, което един външен човек може да ти открие още след пет минути! Че тогава би трябвало да съм направо гламав.

— Damned, и къде пък ще е това фамозно скривалище?

— Прекалено много питате. Тук сте едва от няколко мига и аз още не ви познавам. Не бива да очаквате наистина, че…

Уолкър махна с ръка и се ухили насмешливо.

— Добре де, добре! Радвам се, че сте толкова предпазлив, от което толкова повече се покачва доверието ми към вас… Но почти не е за вярване. Четири голи стени, гол покрив… и тук да имало и скривалище?

Той огледа още веднъж вътрешността на колибата, изследва после кревата и купчината съчки, бръкна и в едва три фута дълбоката килерна яма, пристъпи дори до огнището да разръчка пепелта — напусто.

Боми следеше усилията му с гордо удовлетворение.

— Нали? — каза той. — Боми е умен? Има скривалище и никой не може да го намери.

— Значи във ваше лице действително съм попаднал на подходящия човек. Защото може би ще се наложи да ме скриете за кратко време.

— От кого?

— Е, ще говоря с вас открито, макар иначе да не навирам толкова бързо работите си под носа на някой.

Той си наля нова чаша, гаврътна съдържанието и напълни и тази на негъра. После физиономията му прие поверителен израз.

— Вярно ли е, че мистър Уилкинс имал брат?

— Действително. Аз бях негов камериер. Когато умря, разпореждаше в завещанието си да бъда освободен и Да получа като собственост тази колиба.

— Не е ли имал и по-старият Уилкинс деца?

— Само един син.

— Той жив ли е още?

— Това не знам. Тръгна на пътешествие и до ден-днешен не се е върнал.

— Накъде?

— Така и никога не разбрах, но чичото и братовчедката сигурно ще знаят.

— Какви ви бяха отношенията с него?

— Много лоши. Той беше пълна противоположност на своя баща и никога не можеше да ме понася. Получавал съм някой и друг ритник от него.