Читать «Дервишът» онлайн - страница 177

Уолкър никак не беше сговорчива натура, ала в случая се касаеше на всяка цена да спечели предразположението на Боми.

Върху забити в земята колове бяха заковани дъски — така се оформяха маси и пейки, достатъчни за отбиващите се тук редовни клиенти. Уолкър седна на една от пейките и просна непринудено краката си на масата по маниера на янките.

Боми го гледа минута-две спокойно, после се изправи.

— За колко дълго смятате да се установите тук, милорд?

— Толкова дълго, докато станем добри познати.

— Това навярно никога няма да стане, защото след по-малко от две минути ще излетите през вратата.

— Не ми се вярва.

— Веднага ще го повярвате. Я си махнете краката от масата, че да не ви подпомогна!

Той понечи да посегне към краката на белия, ала онзи ги придърпа бързо към себе си.

— Вярно бе, човекът го обърна на сериозно! — ухили се той. — Е, това ми харесва! Виждам, че сте куражлия. Я ми кажете, няма ли да ви е приятно да спечелите две златни монети или дори три?

Очите на черния проблеснаха.

— С най-голямо удоволствие, ама сто са още по за предпочитане.

— Добре казано, my black boy. Лесно биха могли да станат сто, стига във ваше лице да опозная един полезен мъж.

— Исусе… сто? Ах, милорд, сложете си спокойно краката пак на масата! И изобщо можете да си ги турите, където ви е угодно. Та какво искате от мен?

— Най-напред една ракия.

Негърът отново сбърчи чело.

— Проклетата ви ракия! Нима не можете да пиете нещо друго? И какво ли, ако ви праща маса Уилкинс да ме подложите на изпитание!

— Че толкоз ли пък се страхувате от мистър Уилкинс?

— Страхувам! Аз? Pshaw!

Той повдигна рамене и направи мимика, изразяваща дълбоко презрение.

— Че защо тогава ще питате за него, след като му нямате страха?

— Защото много държа на доброто съседство. Мастърът забрани на хората си да идват при мен и макар и хич да не ми пука от него, той все пак може да ми навреди… ето защо се съобразявам поне малко от малко с неговата воля.

— И ме считате за негов шпионин?

— Напълно е възможно все пак.

Гостът стана от пейката и сложи ръка на рамото му.

— Негов шпионин? Казвам ви, той не може да има по-голям враг от мене. Пита се само дали ще пожелаете да ми помогнете, ако става дума да му се отиграе някой номер.

— Значи се касае за някакъв номер? Това не е достатъчно.

Върху широките му бърни легна демонски израз.

— О, не е недостатъчно то! От номер до номер има голяма разлика. Това може да бъде номер, който да го лиши от честта и живота.

— О, Исусе, Исусе!

— Да, признавам ви го открито.

— От честта и живота?

— Да се надяваме. Но на първо време съм турил око на неговия имот.

— На цялата плантация?

— Да, доста дълго я е притежавал. Искате ли да ми помогнете?

— Помагам на всеки, който е срещу проклетия Уилкинс, стига… да си плати добре.

— Пари няма да липсват, приятелче. Затворете вратата там, че да не ни изненада някой! Не бива да ме виждат тук при вас.

— Защо? — попита Боми, като тикаше резето на вратата.

— Ще ви разкажа, когато ми дадете някоя глътка.