Читать «Край Рио де ла Плата» онлайн - страница 296

— Като такъв би трябвало да сте двойно по-учтив и по-предпазлив. Но вие не бяхте нито едното, нито другото, както сигурно и сам ще признаете. Животът ви висеше на косъм. Но аз вече бях чул, че след убийството на вашия брат съвсем сте се променил. А който взема толкова надълбоко смъртта на някой свой близък роднина, несъмнено е свестен човек. Ето ви причината да изпитвам към вас съчувствие, което току-що пожелахте някак си да ви обясня.

— Това било, значи!

Той млъкна за минута-две и аз не наруших мълчанието му. Ако желаеше да разговаря с мен на тази тема, то това щеше да стане доброволно. Не след дълго той ме попита:

— Моят братовчед каза ли ви всичко, което му е известно?

— Не знам доколко е осведомен. Каза ми само, че брат ви е бил убит.

— Е, той и не знае нещо повече. И с него не съм споделял някакви подробности. Беше безсмислено.

— Тогава едва ли мога да си въобразявам, че с мен, чужденеца, ще споделите повече неща.

— А може би е тъкмо обратното, сеньор!

— Ще се радвам, ако проявите доверие към мен.

— Точно там е работата, сеньор! Във вас имам доверие. Вярно, че сте мой неприятел, а аз — ваш пленник — и не знам каква съдба сте ми отредил. Но във вас има нещо, което просто не позволява в мен да се породи нито страх, нито истинска непримирима вражда. Сега разбирам, че страшно много съм се излъгал във вас. По време на ездата ни дотук слушах разговорите ви и вече знам що за човек сте. Единствено на вас се дължи, че малкият ви отряд успя да избяга. И като си помисля само как ме заловихте, започва да ми се струва, че можете да постигнете всичко, каквото пожелаете. Пак от разговорите ви научих, че няма да останете по тези места, ами се каните да се отправите към Чако. Наистина ли имате подобно намерение?

— Разбира се!

— И след това ще тръгнете дори и към планините?

— Може би ще ги прехвърля, за да стигна до Перу.

— Хм! Последното обстоятелство е причината да си отворя устата. Може би случайността ще ви помогне да откриете дирята, която досега напразно търся. Кръвта на брат ми крещи до небето за отмъщение. Ден и нощ чувствам и чувам този вик в сърцето и душата си, но въпреки всичко до ден днешен усилията ми не се увенчаха с успех. Но ако вие стигнете до онези места, имам смътното чувство, че въпросната следа едва ли ще се изплъзне от окото ви.

— Не надценявайте толкова възможностите ми! Колко е стара тази диря?

— Вярно, че е отпреди много години, ала все пак има една определена точка, от която тя започва и откъдето много пъти съм се опитвал да я проследя, но винаги съм я губил още почти в самото й начало. Ако можех да ви заведа до това място, вие може би… но не, изобщо не е в човешките възможности!

— Кое?

— Ами някой, пък колкото и да е умен и проницателен, да успее да издири убиеца, ако след толкова дълги години го заведат на мястото където е било извършено престъплението.

— Наистина е кажи-речи немислимо.

— Да, така е, още повече ако въпросното място се намира в страшна пустош, където само след няколко дни бурите заличават всякаква следа.

— Там ли е погребан брат ви?

— Да.