Читать «Край Рио де ла Плата» онлайн - страница 294

Карл Май

— Не бях виждал досега някой тъй бързо да се връща към живот! Мислех ви за мъртъв, сеньор! Защо изобщо не се помръдвахте?

— Че можех ли?

— Но имахте възможност да говорите.

— Само за да ви кажа какъв отвратителен тип сте, така ли? За това и сега имам време! Де да не бях вързан!

— Да, тогава пак щяхте да кажете, че са ви разправяли какви ли не врели-некипели за мен, че съм бил глупак и че не съм имал никакво чувство за чест. Но аз си мълчах именно защото съм по-умен от вас, и именно защото имам чувство за чест временно преглътнах вашите обиди. Знаех, че ще дойде миг като този, когато ще се видите принуден да се срамувате от мен. Но нищо лошо няма да ви се случи. Харесвате ми.

— И всъщност какво възнамерявате да правите с мен?

— Ще станете наш водач.

— Покорно благодаря! Никой не става насила водач!

— Става, и то как.

— Много ми се ще да го видя! Ами ако ви поведа в погрешна посока?

— Тогава ще ви застреляме. Впрочем не е толкова лесно да бъдем заблудени. Не сме къртици, които съумяват да се оправят само под земята. Убеден съм, че съвсем скоро ще ви хареса при нас.

— А пък аз ви казвам, че ще се опитам в най-скоро време да ви избягам!

— Ами опитайте се, де! Но сега-засега няма да ви се удаде. Ще ви вържем върху коня.

Така и стана. Вързахме му краката за подкоремния ремък на коня и тикнахме поводите в стегнатите му с въже ръце. Така продължихме да яздим, докато най-сетне всички почувствахме остра нужда от почивка след голямата умора и напрежението на изминалия ден. В една падина насред равнината видяхме храсталаци. Там слязохме от седлата. Вързахме животните за забити в земята колчета. После легнахме да спим. Един от нас трябваше да остане на пост и особено да бди над Гомара. Наоколо нямаше нито нещо за ядене, нито за пиене. Но това не интересуваше никого. Всички желаеха само да си починат.

Заставахме на пост в този ред, както и бяхме налягали. Аз бях пръв и понеже исках Гомара да е близо до мен, го накарах да легне в края на редицата от спящи хора — там, където крачех нагоре-надолу.

Луната бе застанала високо над главите ни и хвърляше магическата си светлина над равнината. От близките локви, напълнени с вода от памперото, силно квакаха жаби и това беше единственият шум над потъналата в дълбока тишина «кампо».

За да не събудят стъпките ми моите спящи спътници, аз седнах за известно време на земята, присвих колене, подпрях лакти на тях, а после и глава върху дланите си. За какво си мисли човек в такива часове ли? Кой знае! Кой може после точно да каже? Може би си мисли за много неща, а може би и за нищо определено. Често душата ти се намира в някакъв особен сумрак. Дълго време седях така, докато изненадващо чух тихо изречената дума:

— Сеньор!

Беше Гомара.

— Какво искате? — попитах го.

— Ще ми кажете ли най-искрено нещо?

— Разбира се, стига да го знам.