Читать «Край Рио де ла Плата» онлайн - страница 298

— Да, няколко. Но са малки и къси.

— Чувал съм, че е покрито с твърда кора и сол.

— Така е. Тя е толкова здрава и дебела, че човек може да ходи по нея, а даже и да язди. Често съм го правил. По време на дъждовния период притоците прииждат и значително повдигат кората от сол. Тогава тя плува на повърхността, напуква се и на места толкова омеква, че човек не бива да рискува да стъпва на нея.

— Значи наистина е възможно водата на езерото да се е покачила и сега то да е значително по-голямо от преди!

— Как така?

— Притоците му непрекъснато увеличават количеството вода и понеже повърхността му е покрита с кора от сол, която задържа слънчевите лъчи, не е възможно да се изпарява толкова вода, колкото се влива в него. Следователно може да се предположи, че макар и бавно езерото непрекъснато става все по-голямо и ето как е погълнало развалините на селищата, разположени някога по бреговете му. Значи там, високо горе, загубихте брат си? Вероятно е станало по време на някой лов, а?

— Да. Канехме се да се изкачим до местата, където се въдят много чинчили и тъкмо бяхме стигнали до Пампа де Салинас.

— Сами ли бяхте с вашия брат?

— Не. Само двама души не бива да рискуват да тръгнат из онези райони. Бяхме осмина — все опитни и смели катерачи и ловци из Андите. Пренощувахме край езерото, като се топлехме на малък огън, трудно поддържан със сухи сололюбиви растения. На сутринта се приготвихме пак да продължим пътуването си. Но мулето на брат ми се беше загубило и трябваше да се потърси. Искахме да му помогнем, ала той каза, че нямало нужда. Понеже ни очакваше продължителна езда, брат ми предложи да не губим време, а бавно да поемем на път. Щял да ни догони.

— По онези места не се ли срещат диви животни?

— Поне няма хищни, опасни зверове. Може да минат и години, преди някой ягуар да се обърка и да попадне там. Тези животни много добре знаят, че горе ги чака глад, защото лешоядите незабавно изяждат всяка мърша.

— Но сигурно там могат да се срещнат хора, на които човек не бива да се доверява, нали?

— И това не става толкова лесно и често. Горе има един проход, водещ през Андите, но той се намира много високо и преминаването през него е изключително трудно.

Който иска да го използва, трябва да е голям смелчага и да използва най-удобното годишно време, понеже ще му се наложи да минава през долини, които обикновено са непроходими от огромните снежни преспи. Най-много някой храбър златотърсач да дръзне да поеме нагоре, но и той може да издържи там само някоя и друга седмица.

— А-а, тъй си и мислех!

Тези думи ми се изплъзнаха неволно, понеже в същия миг нямаше как да не се сетя за умиращия чичо в ранчото на Бюргли.

— Какво си помислихте? — любопитно попита Гомара.

— Срещнах един златотърсач, който е бил горе.

— Съвсем сам ли? Наистина? Би трябвало да го познавам. Има само двама души, които са дръзвали без спътници да изкачат планините, а именно аз и един стар гамбусино от немски произход.

— Знаете ли името му?

— Не. Просто го наричаха «гамбусино». Но на мен ми е известно, че имаше роднини в Банда ориентал. Ако не се лъжа, нейде близо до Мерседес.