Читать «Край Рио де ла Плата» онлайн - страница 295

— Споменахте, че съм ви харесвал. Това не беше ли някаква ирония, просто подигравка?

— Не, сеньор, бях съвсем искрен, когато ви казах, че ми харесвате.

— Е, само не мислете, че съм се вдетинил. Но понякога се случва дори и най-суровият човек да се разчувства и именно в един такъв момент ми се иска да ви попитам защо ви харесвам. Моля ви, сеньор, бъдете тъй добър да ми отговорите!

Колко се различаваше сегашното му поведение от преди! Гласът му звучеше кажи-речи разнежено. Изглежда наистина бе така, както казваше — той се беше разчувствал. И аз самият не знам защо този човек ми бе направил по-дълбоко впечатление, което не беше лошо, а добро. Навярно Антонио Гомара беше преживял нещо, което го бе накарало да се затвори в себе си. И ето че външността и обноските му бяха груби, ала зад тях навярно се криеше добро сърце. Не можех да различавам лицето му, но с голяма сигурност ми се струваше, че върху него се бе изписал меланхоличен израз — израз, който би ми бил симпатичен. Ето защо му отговорих с дружелюбен тон:

— Ще ви кажа Прав ли съм като предполагам, че по-рано не сте бил този мрачен и озлобен човек, който сте днес?

— Да, напълно сте прав, сеньор. Аз бях весел и жизнерадостен.

— Някакво тъжно събитие ли предизвика тази промяна?

— Разбира се.

— Мога ли да узная какво е било то?

— Нямам навик да говоря за това.

— Но нали когато на човек нещо му тежи на душата, той не може да се освободи от този товар, ако мълчешком го влачи със себе си, без да се довери на нито едно състрадателно сърце?

— Възможно е и да сте прав! Но, сеньор, я ми намерете някое наистина искрено състрадателно сърце! Няма такъв човек по света!

— О, има! Изглежда сте станал човекомразец. Но не забравяйте, че редом със злите съществуват и далеч повече добросърдечни хора!

— Изобщо няма да го оспорвам, ала каква ми е ползата да говоря за минали неща, които не могат да се върнат и променят?

— Споделената мъка е половин мъка. Нали знаете тази стара поговорка?

— Но също така е вярно и като казват, че споделената мъка е двойна мъка. А какво ще спечеля, ако действително намеря някой човек, който искрено ми съчувства? Би ли могъл да ми помогне при моето отмъщение? Би ли могъл да ми доведе човека, когото от години безуспешно търся, за да накажа? Не, сигурно не! И така, не виждам защо трябва да говоря за неща, които просто вече не могат да бъдат променени.

— Щом не желаете, наистина не мога да ви принудя, ала все пак подозирам какво толкова ви е огорчило и озлобило.

— Вие ли? Един чужденец?

— Да. Не е ли убийството на брат ви?

— Сеньор, какво знаете за моя брат Хуан? — изненадано попита той.

— Ами вашият роднина, водачът ни, ми каза, че е бил убит.

— Този бъбривец! Кой му е разрешил да говори за моите лични работи?!

— Не му се сърдете! Ако не го беше направил, навярно нямаше да сте вече жив. Вашето държане към мен бе такова и всъщност ме обидихте толкова тежко, че щях да ви отвърна не с думи, а съвсем иначе, ако предварително братовчед ви не ме беше осведомил за съдбата ви.

— Хайде де! Нали бях парламентьор!