Читать «Край Рио де ла Плата» онлайн - страница 293

— Колко пазачи има при тях?

— Само един, както и тук.

Този човек ми отговаряше превъзходно. Но изглежда вече го обзеха подозрения, защото добави:

— Ами това какво е? Какво носиш? Та това е човек! Ти кой си?

— Немецът, когото искате да заловите, а този тук е старши лейтенант Гомара, когото залових, вместо да стане обратното. Съобщи го на майора, след като се наспиш! Ще вземем и няколко коня. Лека нощ!

Ударих го с юмрук в слепоочието и той рухна на земята, без да се беше и опитал да избяга.

— Сеньор Монтесо! — извиках доста силно, понеже вече не беше нужно да съм чак толкова предпазлив.

— Какво? — попита той.

— Бързо доведете другите! Тук има колкото щеш коне и то от хубави по-хубави.

Той се затича и съвсем скоро доведе спътниците ни. Едва ли мога да опиша смайването им.

— За Бога, що за непредпазливост! — обади се полковникът. — Толкова близо до ранчото, където са неприятелите ни!

— Но сега те са вътре в къщата и я претърсват.

— Ами кой лежи там на земята?

— Пазачът и старши лейтенантът, когото ще вземем с нас. Но стига сте ме разпитвали, а побързайте да се махнем оттук! Нека всеки си избере по един кон. Всички са все още оседлани.

— По един кон ли? Щом нещата стоят така, тогава нека всеки хване за юздите толкова животни, колкото може да води. После продължаваме.

Както нареди полковникът, така и постъпихме. Всички коне бяха завързани с ласо за забито в земята колче. Трябваше само да изтръгнем колчето и ето че веднага разполагахме с кон, ласо, седло, юзда и оглавник. Доходна работа! Всеки от нас грабна каквото успя да докопа. След това се метнахме на конете. Вдигнах изпадналия в безсъзнание старши лейтенант до мен върху седлото и потеглихме. След няколко минути, когато се измъкнахме от опасната близост на ранчото, спряхме съвсем за малко да вържем пленника, та да не ни създава главоболия, щом дойде в съзнание.

— А сега накъде? — попита полковникът.

— На първо време на североизток — отвърна йербатерото. — Тъй като е тъмно, налага се да яздим бавно, за да можем най-напред успешно да се измъкнем от блатистите местности край Парана. Скоро луната ще изгрее, а това ще улесни пътуването ни.

Той имаше право. След половин час луната се появи на небето, което бе вече толкова чисто и безоблачно, че човек би сметнал за невъзможно тук да е връхлитала буря като преживяната преди малко. Но тя се беше оказала много «мокър» памперо, чиято ярост бе набързо преминала.

Продължихме в галоп през равнината все в североизточна посока. От време на време ни се изпречваше някое тясно поточе, което пресичахме с лекота. Не ни беше трудно да откриваме заблатените места, понеже там растителността рязко се отличава от тревата в саваната дори и на лунна светлина. Така яздихме час, два, че даже и по-дълго.

Моят пленник обаче не се бе помръднал. Достраша ме за него. Дали не го бях удушил? Съвсем не бях имал подобно намерение и това щеше да ми тежи на съвестта цял живот. Повдигнах го и се взрях в очите му. Бяха затворени. Не можех повече да понасям неизвестността. Накарах другите да спрат и слязох от коня. Сложихме Гомара на тревата и развързахме ремъка на краката му. И изведнъж той отвори очи, мигновено скочи на крака и ни дръпна страхотно конско евангелие. Всички се разсмяхме. Оставих го да си излее целия гняв и тогава му казах: