Читать «То-кай-хун» онлайн - страница 9

— Още миг, сър! С що за рядка сбруя е украсен конят ти? Тук никога не съм виждал такова нещо.

— Това не ти влиза в работата! — изръмжа грубо оня и опита, изпълнен с нетърпение да мине край мен.

Аз обаче останах на пътя му и продължих:

— Правилно! Не ми влиза в работата, само че аз съм любопитен и много ми се ще да го зная.

— Махни се от пътя ми! — излая той. — Това е мексиканска сбруя. Сега вече го знаеш и върви по дяволите с твоето любопитство!

Той изправи коня на задните крака, за да препусне в завой край мен, ала аз смушках моя в още по-дълъг скок, с което останах до него, и отвърнах:

— Лъжеш се, сър. Това не е мексиканска, а персийска сбруя. Мога ли да попитам от кого имаш тази странна кама в пояса си?

— Не, не можеш. С какво право…

Беше прекъснат от Джим, който ми викна укорително:

— Какво ти скимна? Остави джентълмена на мира! Няма да допусна да подхванеш някоя караница без всякаква причина!

Аз изобщо не го чух, а поясних на непознатия:

— Тази кама е персийски ханджар и аз искам да ми кажеш чия собственост е. Конят, който яздиш, не е твой.

— Как смееш? — ревна оня. — Трябва ли да ти пусна един куршум в главата?

— Откажи се — отвърнах спокойно. — Виж си ботушите и шпорите! Пасват ли те към ориенталските стремена? Конят не е твой. От кого го задигна?

— Това веднага ще ти кажа като ти пратя един куршум, любопитен негодяй!

Той измъкна револвера от пояса, за да го насочи към мен. Но аз замахнах рязко и го дарих с един удар по слепоочието и той се срина от другата страна на коня, изтървавайки юздите на земята, и остана да лежи там. Аз веднага слязох да претърся джобовете му. Тогава Джим Снафъл също скочи от седлото, улови ме за ръката и извика:

— Ама ти май си пладнешки разбойник. Ако не оставиш незабавно този мъж, ще те просна с приклада на земята!

Джим поиска да ме дръпне да се изправя, но не успя въпреки цялата сила, която употреби. Аз го отърсих от себе си, изправих се и отговорих твърдо:

— Моят юмрук е по-бърз от приклада ти, мастър Снафъл. Олд Шетърхенд не е нито пладнешки разбойник, нито толкова лековерен като вас. Остави ме да свърша каквото съм си наумил, в противен случай ръката ми ще те тресне точно както метна тоя лъжец от коня!

— Ама… — заекна Джим сплашен — той нищо не ти е сторил!

— На мен не, но на други хора. Сега ще ви го докажа.

Наведох се повторно и изпразних джобовете на припадналия, без да бъда обезпокоен. Не намерих обаче нищо, което да потвърди моето подозрение. Това накара добрия Джим да ме упрекне:

— Ето ти на за заблудата. Не намери нищо. Човек не бива да се нахвърля върху другиго като диво животно само за да…

— Не се пали, моля! — вметнах аз. — Съдържанието на неговите джобове само доказва, че е уестман, но не и че този кон му принадлежи. Нека сега узнаем и какво се намира в кобурите на седлото!

Отворих единия, бръкнах вътре и измъкнах нещо, което един уестман надали би носил със себе си, а именно една малка книжка, подвързана с марокен. Като я отворих, видях изписани персийски заврънкулки. На страницата, на която се бях натъкнал, прочетох: «Ду яр зирак у аз бада ин кухун ду мани, фарагат-и ва китаб-и ва гуса и каман-и! Ман ин хузур би дуня ва ахират на дихам; Адарси дар пай-ам уфтанд халки, анкмани» Та това беше газела с размер на стиха «мутас» от «Дивана» на Хафиз, най-великия лирик, раждан от Персия! Можеше ли това томче да бъде собственост на един обикновен скитник? Решително не! Не е в обичая на такива мъже да изучават персийски и да се занимават с учене по време на езда през територията на вражеските команчи с Хафиз.