Читать «То-кай-хун» онлайн - страница 11

— Действително съм бил и съм го вършил — потвърдих аз.

— В такъв случай ние, Снафълсите, вероятно сме две много големи магарета. А твоят стар топ май ще си е истинският мечкоубиец. Само да беше така добър да ни покажеш и другата пушка.

— Че знаете ли как изглежда карабината «Хенри»?

— Yes. Накарах да ми я опишат точно. Веднага ще знам къде съм.

— Тогава я разгледайте, нямам нищо против — Извадих пушката от калъфа и им я дадох. Те я заоглеждаха, а смутените физиономии, които същевременно кривяха, бяха наистина възхитителни. Съзнаваха каква грешка са извършили и не смееха да ме погледнат.

— Какво ще кажеш, стари Тим, за това пушкало?

— Карабина «Хенри».

— Без всякакво съмнение. А тук е завинтена сребърна плочка с някакво име. Можеш ли да го прочетеш?

— Yes. Олд… Ше… тър… хенд — сричкува Тим.

— Правилно! А ние не го вярвахме! Даже сметнахме тоя прославен джентълмен за… хм-м, за конекрадец! Случвал ли ти се е някога такъв тъп номер?

— No.

— На мен също. Тая работа трябва да бъде оправена. Ама… хм… хм…!

Беше му трудно на Джим да признае заблудата си. Той постоя още известно време извърнат от мен, после се обърна рязко, пристъпи и каза:

— Сър, ние бяхме най-големите глупаци, каквито може да има по тая стара прерия. Но след всичко, което съм чувал за теб, сигурно няма да таиш дълго злопамет. Смей ни се, колкото си щеш, ама като се нахилиш до насита, не си спомняй повече за тая дивотия!

— Значи сега вярвате, че съм Олд Шетърхенд?

— Yes! — кимна Тим, а брат му поясни с повече думи:

— Определено го вярваме. Даже се заклеваме, че ако дойде сега някой и понечи да се усъмни, ще получи от нас толкова куршума в тялото си, че да заприлича на решето за грах. Но ще си съгласен ли да останем заедно?

— Доколкото пътят ни остава еднакъв, да. А сега за непознатия тук! Виждам, че се размърдва. Нека най-напред се погрижим да го обезопасим!

Имахме ремъци и вързахме мъжа така, че да не може да стане. Ако Снафълс бяха досега против мен, сега показваха толкова по-голямо усърдие да ми бъдат полезни.

Скоро непознатият дойде на себе си. Поиска да стане, но почувства, че не може. Това го върна в съзнание. Видя ни изправени пред себе си, гледа ни няколко секунди и като осъзна случилото се, напрегна енергично да разкъса ремъците. Не успя и се обърна грубо към мен:

— Какво ти става? Първо ме удряш по главата, а после ми връзваш ръцете и краката! Аз трябва да тръгвам и искам да ме развържеш!

— Не се и съмнявам, че искаш бързо да си тръгнеш — отвърнах. — Та нали се очаква преследвачите ти скоро да бъдат тук.

— Щом го знаеш — отвърна той противно на очакването ми, — освободи ме бързо и си плюйте на петите заедно с мен!

— Поради каква причина!

— Най-основателната: команчите!

— Pshaw! Взе да пееш съвсем друга песен. Преди малко твърдеше, че нито си ги виждал, нито си ги чувал.

— Защото не беше необходимо да ме е грижа за вас. Ако не ме пуснете да си вървя, и вие сте изгубени заедно с мен. Те идват! Някъде към шейсет воини.

— Хубаво! Но бих желал да узная още нещо.

— Развържи ме! Иначе няма да разговарям с теб.