Читать «То-кай-хун» онлайн - страница 8

Беше минало може би половината от посоченото време и ние се намирахме на една малка открита савана, когато пред нас се появи самотен ездач, чиято посока трябваше да го доведе до нас. Като ни забеляза, той отклони коня си надясно, за да ни заобиколи отдалеч. Това… будеше подозрения. Джим каза:

— Той не иска да ни срещне. Бял е и щом ние виждаме това, то трябва и той да различава, че няма червени пред себе си. Защо изобщо не иска да знае за нас, стари Тим?

— Защото човек в тази местност на никога не бива да се доверява, та дори и той да е бял — отвърна Тим.

— Нека му докажем, че на нас може да се вярва. Добре ще е да узнаем откъде идва и дали е видял следи от команчи. Та да се насочим към него!

Ездачът видя, че искаме да го достигнем. Ако и сега бе продължил да се отклонява, това щеше да го направи още по-подозрителен. Тъй като бяхме трима, щяхме да го приклещим. Ето защо той прояви благоразумие да се примири с неизбежното и тръгна насреща ни. Когато беше достатъчно близо, видях, че яздеше много добър кон, и за свое удивление забелязах, че сбруята му е поставена по напълно чужд за Америка начин. Седлото, коланите и разните там такъми наподобяваха именно скъпоценната амуниция, наричана в Персия «решма». Това беше аматьорска имитация, изготвена от ръка, непознаваща оригинала. Но от това фактът да видя тук, в американския Запад, персийска решма, не ставаше по-малко впечатляващ.

Ездачът беше американец. Сигурно не той беше поръчал сбруята на сарача. Носеше облеклото на скитника от Запада, на гърба му висеше пушка, на пояса — револвер, един боуи найф и… едва повярвах на очите си, като съгледах един дълъг персийски ханджар, чиято дръжка бе изкусно инкрустирана със сребро. Как бе придобил уестманът ориенталското оръжие? В тая работа само Нечестивият можеше да има пръст.

Той поздрави кисело и спря без желание коня си, когато отвърнахме на поздрава му. Джим Снафъл го попита:

— Ще се разсърдиш ли, сър, ако те задържим за минутка? Команчите са изпълзели от дупките си, а при такива обстоятелства е винаги добре да се знае дали местността, която човек има пред себе си, е сигурна, или не. Ти идваш може би от Бийвър Крийк насам?

— Да — отвърна запитаният, като изпъна дългата си фигура и нетърпеливо раздвижи рамене. — Ако искате да знаете нещо, бъдете кратки. Аз бързам.

— Нищо ненужно няма да бъде казано. Кой път имаше от другата страна на Крийк?

— От Ентилоуп Хилз към Кънейдиън.

— Да си се натъкнал на следи от команчи?

— Не.

— Но оттатък вече имало враждебни настроения.

— Не съм чул нищо. Свърши ли? Трябва да тръгвам.

— Да, при един толкова ясен отговор — свърших. Благодаря ти най-вежливо, сър, и ти пожелавам добра езда!

Снафълс бяха доволни, ала аз — не. Ако най-напред необичайната сбруя и ханджарът ми се бяха сторили учудващи, то сега ми направи два пъти по-голямо впечатление прекомерното бързане на непознатия. Той ми се видя уплашен, Това, че претендираше да идва от Ентилоуп Хилз, беше невероятно. Ето защо подтикнах коня си плътно до неговия, когато понечи да го подкара, и казах: