Читать «То-кай-хун» онлайн - страница 76

— Хей, сър! Ти ли свириш, или някой друг!

— Аз съм.

— Успя ли… ха, та това са трима мъже вместо един! Мистър Джафар…

— Аз съм свободен! — прекъсна го персиецът, като скочи от коня. — Мистър Шетърхенд ме измъкна!

— Zounds! Това се казва номер! А кой е третият джентълмен? Команч? Това е далеч повече, отколкото можеше да се очаква! Не мислиш ли същото, стари Тим?

— Yes — отговори брат му. Но противно на своя лаконичен начин на изразяване, добави: — Номерът е великолепен. Признавам, че ми взе ума.

— Взе ти ума? Това ще трябва да го забраня, защото да имам брат без разсъдък, за мен няма да е най-върховното чувство.

През това време аз бях слязъл. Когато То-кай-хун видя, че наистина бях довел пленника и един команч, даде да се чуе едно ядно «уф!», но иначе не каза нищо. Спътниците поискаха да знаят по какъв начин съм успял да освободя Джафар. Аз им обясних:

— Когато имаме повече време, ще научите. Сега преди всичко трябва да говоря с То-кай-хун. Искам да се подсигуря срещу едно повторно нарушение на думата. И се обърнах към вожда:

— Нека То-кай-хун чуе моите думи! Той не удържа думата си и би трябвало за това да го убия. Животът му е в ръцете ми, но искам все пак да му го подаря. Само че няма да го освободя веднага, защото той отново ще ни последва.

— Няма да ви последвам — обади се онзи.

— Добре го казваш, но аз не вярвам на никоя от думите ти. Който е излъгал веднъж Олд Шетърхенд, него той никога вече не дарява с доверието си. Ти ще яздиш с нас, вързан на коня! Твоите воини няма да ни следват, а ще чакат тук завръщането ти! Веднага щом забележа, че са тръгнали подире ни, ще те застрелям!

— Уф! Те няма да искат да останат тук.

— Ще трябва да останат, защото ти ще им го заповядаш.

— Кой ще им го каже?

— Воинът, когото доведох.

— Уф! Ти ще го освободиш?

— Да. Но ние ще потеглим още сега. Преди това ще взема амулета ти у мен. Ако съм доволен от теб, ще си го получиш обратно и ще можеш да се върнеш при своите. Не действаш ли обаче по моя воля, ще унищожа амулета ти.

— Ще удържиш ли наистина думата си и ще ме пуснеш ли да си тръгна с амулета?

— Да.

— Как ще постъпят другите бледолики?

— Обещавам ти да пратя куршум в главата на онзи, който действа против моето обещание.

— Вярвам ти! Нека подкрепим това с лулата на мира!

— Всъщност не е нужно, тъй като Олд Шетърхенд удържа думата си и без калюмет. Но нека бъде както ти казваш. Ще изпушим лулата на мира, но твоята. Знаеш защо!

След извършването на тържествената церемония То-кай-хун даде на своя воин поисканата от мен заповед. Аз развързах мъжа и той бързо изчезна в нощната тъма. Заловеният преди това съгледвач го придружи. После прибрах амулета на вожда в джоба си. Вързахме То-кай-хун на неговия кон и яздихме през цялата нощ, докато в предиобеда конете ни бяха толкова уморени, че трябваше да им позволим почивка.

По време на тази пауза Джим Снафъл направи предложението един от нас да се върне и проучи дали командите не идват след нас. Аз не го сметнах за необходимо, защото бях убеден, че те ще изпълнят този път заповедта на своя вожд. Касаеше се не само за неговия живот, а, което беше къде-къде по-важно, за неговия амулет.