Читать «То-кай-хун» онлайн - страница 77

Три дни по-късно достигнахме границата на Ню Мексико и за мен бе крайно време да се отделя от групата, за да поема в първоначалната си посока. Развързах ремъците на То-кай-хун, върнах му амулета и му казах, че е свободен, но да не използва свободата си за осъществяване на своя първоначален план по отношение нападението на поселищата, защото ще намеря средства и пътища да предупредя белите. Той потегли с коня си, без дума да каже. Аз повторно му бях подарил живота, но бях убеден, че при една евентуална среща ще се отнесе с мен като с враг.

Сбогуването с Пъркинс и двамата водачи, които нищо не бяха успели да постигнат, беше кратко. Джим Снафъл ми протегна двете си ръце и каза:

— Сър, по пътя ние бяхме понякога на различно мнение от теб. Но един умен човек трябва да притежава разсъдък, ако иска като по-разумен мъж разумно да постъпва. Затова признаваме, че ти винаги имаше право. Ще ни простиш ли?

— С удоволствие, драги Джим.

— Благодаря ти. Как го каза? Драги Джим? За това ти благодаря още един път специално, защото да бъдеш наречен «драги Джим» от Олд Шетърхенд, е най-върховното чувство. Не мислиш ли същото, стари Тим?

— Yes!

— Well! В такъв случай се разделяме като приятели и за нас ще бъде голяма радост, ако те видим отново. Ние ще яздим още известно разстояние с мастър Джафар, може би до Санта Фе, където той ще намери добри водачи. Та остани значи със здраве, мастър Поразяваща ръка, и не забравяй двамата стари Гъгнивци!

Аз му стиснах ръката, подадох десница също на брат му и обещах:

— С удоволствие ще си спомням за теб. Или трябва да те забравя, драги Тим?

— No! — отговори той късо, но развълнувано, обърна коня си и препусна подир другите.

Сега при мен остана само Джафар.

— Сър — каза, — сега не искам да изброявам всичко, което ти дължа. Но много бих желал да мога да ти се отплатя. Може ли да го считам за възможно?

— Хората казват, че всичко е възможно.

— А дали пак ще посетиш отново шаммар арабите?

— Не обещавам, но не е изключено.

— Ще стигнеш ли до Персия?

— Възможно не.

— Можеш ли да ми определиш по кое време?

— Не. Аз съм като птица без гнездо, тя лети ту тук, ту там.

— В такъв случай не може да се определи кога и къде можем да се срещнем. Какъв съм сега, е без значение, какъв ще бъда дотогава, не знам. Но съм убеден, че ще чуеш за мирза Джафар, който е син на мирза Мазук. Запомни това име! И за да можеш да се сещаш от време на време за мен, позволи да ти предложа за спомен това оръжие. То всъщност е причината да се запозная с теб и да бъда спасен от теб. Ще ми направиш ли услугата да го приемеш?

Джафар ми поднесе ханджара, който след неговото освобождение му бях върнал.

— Би трябвало всъщност да отхвърля камата, защото е твърде скъпоценна. Но искам…

— За спасителя на моя живот е твърде скъпоценна? — прекъсна ме той. — Иска ми се да можех още по-богато да те даря! Може би това по-късно ще се случи. При всички случаи обаче ти обещавам: който ми покаже този ханджар, може да разчита, че ще сторя всичко за него. Сбогом, приятелю мой! Другите вече толкова се отдалечиха, че едвам ги виждам.