Читать «То-кай-хун» онлайн - страница 66

След кратко размишление спуснах свободния край на ласото, което бе повече от достатъчно дълго, и заслизах като гимнастик по него. Вече долу, се ослушах известно време — нищо не помръдваше. Вождът лежеше отдалечен само на няколко крачки от мен. Трябва да спеше, защото иначе щеше да чуе причинения от мен лек шум. При спускането не бях могъл да предотвратя отъркване по скалата, невисоко, наистина, ала доловимо все пак при това малко разстояние за едно будно ухо.

Сега залегнах и запълзях към То-кай-хун. Той лежеше с глава към скалата. Когато доближих ухо до лицето му, долових неговото леко, равномерно дишане. Надигнах се в полуизправено положение, сключих здраво лявата ръка около гърлото му и същевременно стоварих един юмрук по дясната страна на главата. Един спазматичен трепет премина по тялото му и той се отпусна неподвижен. Не се помръдна и когато снех ръка от гърлото му. Първата половина от плана ми беше успяла, сега се касаеше да измъкна вожда незабелязано навън. И тъй, изправих се изцяло, вдигнах го и го отнесох до мястото, където висеше ласото ми. Сложих го там отново на земята и погледнах към огъня на стражите. Там нищо не бяха усетили, но видях, че в този миг единият червенокож стана от огъня и се заотдалечава с бавни крачки от него в посоката, в която се намирах. Това можеше да стане опасно за мен.

Бях искал преди всичко друго да вържа вожда и да му запуша устата, но нямаше време, защото още преди да съм свършил, пазачът можеше да е при мен. Вярно, може би щях да съумея да го обезвредя, но дали това щеше да стане без всякакъв шум бе съмнително. Налагаше се следователно бързо да се махам оттук.

Ето защо прекарах края на ласото под мишниците на вожда, направих възел и се закатерих после по здравите, петкратно сплетени ремъци към височината. Със стигането си горе се огледах най-напред за пазача. Той вече се намираше наблизо. Ако продължеше да върви така, щеше да мине на разстояние може би петнайсет крачки от То-кай-хун. Аз мислех най-напред да пропусна пазача, но бързо изоставих тази мисъл, защото очите му все пак можеха да забележат липсата на вожда. В този случай щеше да си каже, че То-кай-хун сега се намира на някое друго място, което трябваше да си има причина. Следователно можеше да се приеме, че ще дойде насам. Затова побързах да изтегля зашеметения вожд горе при мен.

Не беше лесно и за съжаление скалният ръб, по който се потъркваше ласото, не беше от твърд камък. Той беше изветрял, едно парче се откърти и падна долу. Това създаде шум, който червенокожият чу. Той приближи с бързи крачки. Вождът висеше още може би на метър под мен и аз се разбързах да то издигна напълно, което не можеше да стане без шум. Червенокожият го чу и притича бързо до скалата. Поглеждайки нагоре, нямаше как да не види въпреки тъмнината висящото на ласото над него тяло.

— Уф! — възкликна изненадано и се затича към мястото, където бе лежал вождът.