Читать «То-кай-хун» онлайн - страница 55

Всъщност ние можехме още тази вечер да се намираме при Хейзълстрейтс. Но понеже бяхме яздили първо пет часа на юг, загубихме толкова време, че можехме да пристигнем при споменатата местност едва утре по обяд. Когато достигнахме днешния си бивак, беше вече тъмно, така че не ми бе възможно да претърся неговата околност. Дори намиращи се по земята следи нямаше как да различа. Но пребродих растящия край водата храсталак и се убедих, че се намираме сами в тази местност.

На утрото се нахранихме. Конете бяха пасли през нощта наоколо. Моят вран жребец и сега бе зает да оскубва листата и младите леторасли. Отидох да го оседлая. При това погледът ми падна върху храста, от който конят беше ял, и веднага забелязах, че преди нас тук трябва да е имало вече хора и коне. Тръгнах от храст на храст и предположението ми се потвърди. Тогава потърсих следи по земята. Моите спътници забелязаха това и Джим Снафъл ме попита:

— Нещо изгубил ли си, сър? Ние ще ти помогнем.

— Нищо не съм изгубил — отвърнах. — Но търся следи от ездачи, които са били тук вчера преди нас.

— Ездачи? Тук? Как стигна до тази мисъл?

— Огледай прегризаните клонки на храстите!

Той го направи и после заяви:

— Прав си, мастър Шетърхенд, има разлика. Но това все пак може лесно да се обясни.

— С какво?

— Старите места са тези, от които конете ни са яли снощи, а новите — от сутрешната им паша.

— Погледни този клон! Той доказва, че не вчера вечер, а още преди това е бил откъснат, защото мястото на скършването е вече потъмняло.

— Тогава нали би трябвало и по земята да личат следи от крака и копита.

— Такива при всички случаи е имало, но те вече не са различими поради отпечатъците, които сме направили ние и конете ни. А и дори да не беше така, днес изобщо не бихме могли да видим следи, оставени вчера по обяд, освен ако не се намират покрай водата. Нека потърсим там!

Едва бяхме пристъпили до водата и всеки от нас нададе вик на изненада. Намерихме човешки и конски следи. Хората бяха носили мокасини, а конете не бяха подковани.

— Индианци, индианци са били! — извика Джим Снафъл. — Не мислиш ли същото, стари Тим?

— Yes — кимна запитаният, като се наведе да огледа внимателно и с религиозна всеотдайност отпечатъците.

— И те са били много! Ти какво ще кажеш по въпроса, мастър Шетърхенд?

— Да, не са били малко — отговорих. — Жалко, че вчера пристигнахме тук, когато беше вече твърде тъмно, за да забележим тези следи! Щяхме да можем да ги преброим.

— Не можем ли и сега?

— Едва ли! Аз преценявам, че са били далеч повече от трийсет. По-точно е невъзможно да се определи.

— Кои може да са били?

— Команчи, защото други в този край не се намират.

— Да не би То-кай-хун с неговите хора?

— Хм-м! Би било възможно. Но защо само ни е преследвал, а веднага след като го напуснахме, е потеглил и без забавяне и през цялата нощ е яздил директно към Хейзълстрейтс.