Читать «То-кай-хун» онлайн - страница 39

— Аз не съм се учил да пиша по маниера на белите. Не мога да правя «говоряща хартия».

— Не е и нужно, защото няма да я четат бели, а твоите воини. Ще ти дам няколко листа от моя бележник. Върху тях ще можеш да изрисуваш с молива фигурите си къде-къде по-лесно, отколкото да ги врязваш в кожа.

Той ме погледна замислено. По лицето му мина трепет на задоволство. Какво означаваше той, за съжаление разбрах едва по-късно. После забеляза:

— Както искаш. Ще опитам. Но сега не мога да го сторя, защото съм вързан.

— Ще ти махнем вървите от ръцете, за да можеш да пишеш.

Аз застанах близо до него, за да направя невъзможен опита му за бягство. Писа дълго, докато свърши. После ми даде хартиите, без дума да каже. Също така спокойно се остави да бъде пак вързан.

Трябваше да проуча внимателно тотема, защото ако не разберях един-единствен лукав знак, се излагах на опасност. Но не открих нищо, което можеше да породи подозрение, тотемът беше честен. Той се състоеше от малки групи фигурки, подобни на онези, които децата рисуват със своите необучени ръце. Първата група представляваше един лежащ на земята мъж с пера на главата, значи индиански вожд. Той беше вързан, а над главата му се виждаше знакът на То-кай-хун. До него стоеше една фигура, която във всяка ръка имаше пушка. Ръцете й бяха в съотношение с тялото неимоверно големи, а над главата й имаше още една, трета ръка. Така бях изобразен аз, Поразяващата ръка. От едната ми страна седяха две фигури. Едната имаше на главата си висок, окръглен калпак, тя трябваше да е Джафар. Другата беше нарисувана с високи ботуши — просто като бял. Тази група трябваше да каже: Поразяващата ръка, Джафар и още един бледолик са пленили То-кай-хун.

По подобен начин бяха издържани и останалите групи, с които вождът изразяваше какво трябва да стане според нашето споразумение. Вярно, искаше се, тъй като фигурите бяха детински нарисувани, много проницателност да се разгадае какво изобразява всяка отделна, но разшифроваше ли се това, значението идваше от само себе си. Най-важното бе, че не намерих никакъв опит за измама.

То-кай-хун седеше и чакаше преценката за своето художествено произведение. Аз му я дадох с думите:

— Доволен съм от тотема, той съдържа всичко, което желая. Ние ще вържем вожда на команчите на един кон и ще последваме неговите воини към Макик Натун. Може би ще ги настигнем още преди да са пристигнали там.

— Няма да ги настигнеш, защото те яздят много бързо.

— Мисля, че на първо време няма да бързат прекалено много, за да можеш да ги настигнеш.

— Те няма да ме чакат, знаят, че обичам да оставам назад и да яздя сам. Ти няма да можеш да говориш с тях преди Макик Натун.

Откровеността, с която ми каза това, беше необикновена наистина, но аз нямах причина да я сметна за лъжа. Нищо не можеше да ни навреди, ако се водехме по това известие. Ето защо казах:

Тогава трябва да побързаме. Аз искам да освободя пленените бледолики по възможност още днес и поради това желая да говоря с воините на команчите преди стъмване.