Читать «То-кай-хун» онлайн - страница 34

— Уф! Ти си наистина. Разбирам, че си ни подслушал. За какво желаеш да говориш с мен?

Да се бие с мен, вождът не смееше, защото, първо, тук аз го превъзхождах и, второ, виждаше дулото на револвера и трябваше да приеме, че при най-малкото движение ще стрелям. Гледах То-кай-хун твърдо в лицето, понеже очите щяха да ми издадат мислите му. Те се изплъзнаха от мен, той извъртя леко глава и погледна назад.

Аха, канеше се с един бърз скок да изчезне в храсталака! Дали да не си направех шега и да го пусна? Да! Той при всички случаи ми беше в кърпа вързан. Ето защо не посегнах да го задържа, а отговорих:

— Искам да говоря с теб за пленниците, които трябва да освободиш.

— Да освободя? Ние изровихме срещу бледоликите томахавката и всеки бял, когото заловим, ще бъде…

По-нататък То-кай-хун не продължи. При последните думи той се обърна светкавично и скочи в шубрака. Аз тръгнах бавно след него, но заудрях с ръце по храсталака, за да създам шум, и викнах, сякаш се намирам в най-голяма бързина:

— Стой, стой! Спри, иначе ще те застрелям!

Ударите ми из храстите трябваше да го накарат да повярва, че търча подире му. После се върнах при коня и измъкнах от джоба един от ремъците, които бях прибрал снощи след освобождението на Джафар. С този ремък вързах единия преден крак на коня за корена на най-близкия храст и след това бързо пропълзях обратно в моето скривалище. Конят остана спокоен и продължи да си хрупа листата.

Аз приех, че червенокожият ще пробяга известно разстояние и ще се върне после предпазливо да вземе коня си, защото му беше крайно необходим, а и носеше на врата си неговия амулет, за който един индианец сто пъти би рискувал живота си. И дори предположението ми да беше погрешно и той се откажеше от коня, трябваше да върви след хората си пеша и аз можех да препусна след него на неговото собствено животно и да го настигна. Между листата имах отвор, който ми позволяваше да се озъртам на всички страни. Той сигурно нямаше да дойде от онази, в която беше побягнал и където мислеше, че го преследвам. Нея следователно оставих ненаблюдавана.

Ето, след приблизително пет минути видях точно пред мен един храст много леко да се помръдва. Клоните се разделиха и лицето на То-кай-хун се появи между тях. Той погледна към коня, не ме видя на поляната, следователно помисли, че още го търся, и дотича бързо. Не забеляза ремъка, възседна и поиска да препусне. Конят не можеше да се подчини. Той потърси причината, установи, че единият крак е закачен, и скочи да огледа по-внимателно пречката. Когато се наведе, аз застанах зад него и казах:

— Знаех си, че То-кай-хун искаше само да се поразходи. Ето защо го оставих да се отдалечи и зачаках неговото връщане.

Той подскочи уплашено и се втренчи в мен, изгубил ума и дума. Аз го погледнах ухилено в разкривеното лице и продължих:

— За да не тръгне обаче пак на разходка, искам да му покажа, че се намира при Олд Шетърхенд.

То-кай-хун беше оставил пушката да му се изплъзне от ръката, но посегна към пояса да измъкне ножа. Тогава юмрукът ми се стовари върху главата му и го срина на земята.