Читать «То-кай-хун» онлайн - страница 33

— Каквото То-кай-хун обещае, го изпълнява!

— Pshaw! Ако изпушиш с нас калюмета, ще ти повярваме.

— То-кай-хун не пуши лулата на мира с пленници.

— Ето ти го на, ти искаш да ни измамиш. Вие сте изровили секирата на войната, следователно всеки бял, който попадне в ръцете ви, е изгубен. Дори да беше истина това, което си мислиш, и ние ти го признаехме, ти нямаше да удържиш думата си и щеше да заповядаш да ни ликвидират.

До момента вождът беше говорил спокойно. Той беше на мнение, че ще съумее да развърже езика на Джим, Сега се видя измамен и кипна гневно:

— Какво ще каже другият Гъгнивец? И той ли не иска нищо да признае?

— No — отговори Тим по своя лаконичен начин.

— Тогава ще ви кажа, че правилно мислехте: вие въпреки всичко щяхте да умрете. Но ние щяхме да ви дадем по един куршум, така че вашата смърт щеше да бъде по-бърза. Но понеже устата ви са се отучили да говорят, ние ще ги отворим за вопли и стенания. Вие ще претърпите всички мъчения, който можем да измислим!

— Pshaw, ние не се страхуваме.

— Мълчи! Аз свърших с вас. Пленникът се измъкна, ние не можем да проумеем неговото изчезване, нека е тъй! На негово място спипахме вас двамата и значи нищо не е изгубено. Тази вечер ще стигнем до Макик Натун, а утре ще бъдете вързани там за кола на мъченията.

Той стана, за да се отдалечи гордо, и заповяда с висок глас:

— Нека моите братя потеглят, тъй като конете им се напоиха. Аз скоро ще ги последвам.

При последната дума на вожда аз трябваше да се овладея, за да не направя от радост някое непредпазливо движение, което би ме издало. Имах всички причини да се надявам, че начинанието ми ще бъде с добър изход. Пленниците бяха отново вързани върху конете. Команчите възседнаха и потеглиха. Вождът не се виждаше. Конят му стоеше зад моето скривалище и пощипваше шума от клоните. В случай че се върнеше от посоката, в която се беше отдалечил, той трябваше да мине покрай мен.

Аз почаках в голямо напрежение пет минути, десет минути, почти четвърт час. Ето че То-кай-хун се върна. В дясната ръка бе пушката му, а с лявата придържаше отпред одеялото, което беше заметнал върху раменете. Аз го пропуснах. Той посегна към коня си. Само че на животното му се беше усладил сочният листак и то отказа да се подчини. Шумът от тъпчещите копита заглуши онзи, който създадох, когато изпълзях изпод бръшляна. С няколко крачки бях зад червенокожия. Той дръпна коня за юздите към себе си и дигна крак да се качи. Тогава аз сложих лявата ръка на рамото му, като протегнах дясната с револвера към него и казах:

— Нека То-кай-хун почака. Имам да говоря с него.

Той се обърна стреснато. Поради странното ми облекло първоначално не ме позна, но после по лицето му премина израз на страх и той извика:

— Олд Шетърхенд!… Олд…!

— Да, Олд Шетърхенд е — кимнах, — краставото куче, което ти мислеше, че е в далечния север. Не мърдай, иначе ще стрелям!

Но той не беше мъжът, който ще се остави за по-дълго от миг да бъде завладян от страха. Лицето му бързо възприе израз на равнодушие и той каза с най-голямо спокойствие: