Читать «То-кай-хун» онлайн - страница 22

Сега се намирахме от горната страна на мястото, където лагеруваха индианците, и трябваше да се насочим надолу по реката. Речната долина беше лъжичнообразно вдълбочена, т.е. по средата пропадаше, и имаше храсталак само докъдето не можеше да бъде достигнат от най-високите води. Понеже водата на реката сега беше намаляла, между нея и храсталака оставаше свободна ивица, на която не биваше да излизаме. Промъкването до червенокожите не трябваше да стане откъм водата, а по такъв начин, че завоят, който се канехме да опишем около бивака, да минава покрай опасния стръмен бряг — една трудна задача.

Най-напред залегнахме и запълзяхме между храстите и лагера. Стигнахме благополучно толкова близо, че можехме да го обгърнем с поглед. Команчите бяха избрали подходящ терен. Той лежеше именно по-дълбоко от околността и поради това приливните води тук приближаваха до стената на долината. Ето защо тук нямаше храсталак, а открита площ, по която и някой по-голям отряд можеше да се движи удобно. За нас това обстоятелство беше, разбира се, нежелано, защото повишаваше трудностите, които трябваше да преодолеем.

Индианците се хранеха. Бъбреха си високо и непринудено, понеже се чувстваха напълно сигурни. Бивакуваха в сравнително еднакво големи групи около петте огъня и можеха лесно да бъдат преброени. Бяха седемдесет и един. От всички най биеше на очи вождът заради бялата си коса. Той седеше при втория огън, приблизително на трийсет крачки отдалечен от нас, и тъй като бе обърнат с лице към нас, можех ясно да го видя. Представете си удивлението ми — аз разпознах То-кай-хун, един от най-опасните главатари на команчите! Ако попаднех в ръцете му, бях изгубен, та дори и да не се намираше на бойната пътека. Бях убеден в това от деня, когато аз, Винету и неколцина други мъже бяхме попаднали в негов плен и се измъкнахме само благодарение на моята дързост.

Но сега не мислех за То-кай-хун, а за петимата пленници. Те лежаха един до друг край огъня, при който седеше вождът, и бяха така вързани, че не можеха да се помръднат. Най-близко лежащият до мен беше провесил гъст черен мустак. Той следователно беше мистър Джафар.

Между този огън и мен имаше още няколко храста и аз не сметнах за рисковано да пропълзя по-напред. Червенокожите не бяха оставили постове и тъй като си седяха спокойно край огньовете, не се опасявах, че ще ни забележат. Вождът говореше с тези, които седяха при него, и на мен много ми се искаше да чуя за какво разговарят. Ето защо се запромъквахме предпазливо нататък, докато достигнахме последния храст, чиято сянка бе достатъчно голяма да покрива и двама ни.