Читать «То-кай-хун» онлайн - страница 19

— Каква? — попитах.

— Аз съм виновен за това, че спътниците ми попаднаха в такова положение. Значи е мой дълг да участвам и в тяхното освобождаване. Развържете ме и ще видите, че ще сторя всичко, което поискате от мен!

— Е, да, стига да можехме да ти имаме доверие — отговори Джим.

— Можете. Давам ви уверение…

— Мълчи! — прекъснах го аз. — Който е изоставил така страхливо другарите си в опасност, на него никога не може да му се има доверие.

Пъркинс понечи да продължи с молбите и уверенията си, но аз му забраних и насочих вниманието си отново към индианците, чието съвещание сега свърши. Те се раздвижиха, кръгът се разтвори и сега видяхме, че в средата му лежаха няколко души, които не можеха да станат, значи навярно бяха вързани. Те бяха вдигнати и преметнати върху коне. После червенокожите се наредиха в колона, която потегли в северна посока. Начело яздеше един възрастен вожд. Той беше твърде далеч, за да мога да различа лицето му, но беше вожд, защото носеше пера, а трябваше да е възрастен, понеже косата му беше с бял цвят.

В указаната посока също имаше гора, сред чиито дървета те изчезнаха. Заради предпазливостта ние почакахме още известно време. После се отправихме към мястото, където бяха провели съвещанието си. За четене на следи там дума не можеше да става, понеже почвата беше разтъпкана. Тук трябва да са били нападнати белите. Те се бяха бранили, защото открихме следи от кръв. Това беше лошо за тях и също крайно неприятно за нас, понеже ни заставяше към бързи действия.

Трябваше да последваме червенокожите. Ние го сторихме, но не направо, а направихме един завой към гората и едва когато я достигнахме, потърсихме мястото, при което те бяха проникнали в нея. Оттук можехме без прекалено голям риск да се придържаме към следата им. В името на сигурността обаче аз слязох от седлото и тръгнах на може би петдесет крачки пред другите по средата на добре отъпканата диря. Стъпките ми не причиняваха никакъв шум, докато от очите и ушите ми не можеше нищо да се изплъзне на едно гарантиращо безопасност разстояние. Не е трудно да се помисли, че напредвахме доста бавно, но нямаше как да променим нещата.

Така минаваха час след час. Стана следобед и ако досега се бях страхувал много за пленниците, то сега отново започнах да черпя надежда. Щом индианците достигнеха толкова късно бивака си, то днес нямаше вече да намерят време да екзекутират бледоликите, защото не можеха да спазят обичайната церемония. Така щяха да я отложат за утрешния ден, а вечерта и през нощта ние можехме да потърсим възможност да попречим на убийството. Най-вече се надявах на обстоятелството, че команчите си нямаха и понятие за нашето, присъствие. Те се намираха на своя територия и знаеха, че тя сега е избягвана от всеки, който не принадлежеше към тях. Затова можеше да се очаква, че ще смятат строгите мерки за сигурност за излишни.

Ние всъщност отдавна вече трябваше да сме достигнали реката, но точно тук тя образуваше един широк завой, по чиято вътрешна страна се намирахме, и едва по свечеряване се увеличиха признаците, че приближаваме водата. Сега се придвижвахме още по-бавно отпреди и това беше добре, защото скоро чух един глас да вика, а друг му отговори. Бяхме стигнали в близост на команчите и аз се върнах бързо и безшумно обратно при моите спътници, за да ги накарам да спрат и да си потърсим някое скривалище.